Интервю на Розалина Дочева1
Визитка: Хуан Божино е клиничен психолог. Аржентинец по националност, той от 26 години живее и работи във Франция. Доскоро е бил терапевт в парижкия център „Примо Леви”, създаден за да подкрепя хора, претърпели мъчения и политическо насилие. В единайсетгодишната си дейност центърът е подпомогнал (социално, психологически, юридически) бегълци и търсещи политическо убежище от над 70 националности. Днес г-н Божино има частна психоаналитична практика, консултира млади колеги и социални институции.
В резюме: Компютърните игри са опасни не толкова с насилието, колкото със самотата, в която се капсулират играчите, дрогата и другите зависимости се настаняват в пропуканите взаимоотношения между генерациите, твърди още той.
– Вие сте работил с много деца – жертви на войни. Не мислите ли, че макар и в игрова форма, насилието в съвременните компютърни игри също крие не малка опасност за децата?
– За мен проблемът не е в самите игри, не е в това, че те създават по виртуален начин един реален свят на войни. Игрите в крайна сметка позволяват на децата да поставят навън агресивните си импулси, които всички ние, хората, носим у себе си.
За мен проблем е самотата, с която играчите могат да се обградят и в която могат да се затворят. А те ще го направят, ако нямат възможността да разговорят, ако не циркулира словото между тях и родителите им за това, което в момента ги занимава.
– Не знам дали сте влизал в компютърна зала, но впити в екрана, децата там изглеждат неадекватно – като пристрастени, като дрогирани.
– Съгласен съм с Вас. Но който и да е продукт може да провокира пристрастяване. Въпросът е да знаем защо – защо това или онова дете прекарва така времето си, защо други деца не играят тази игра, играят я малко или не играят въобще. И защо например други младежи използват други токсични продукти? За мен алкохолът и дрогата носят същия смисъл – един продукт идва и се настанява там, където съществува пукнатина. И основният въпросът е не в това, че изброените вещества са опасни – алкохолът е вреден и въпреки това ние всички пием. Но разликата е там, че аз например знам къде е границата и се спирам, а други не го правят и продължават отвъд. И с игрите е същото – не мисля, че имат толкова отношение към войните и към насилието, колкото към необходимостта да се изнесе навън и да се преработи нещо психически. Спомням си кампании за това дали децата трябва да играят с пистолети, или да им се забрани. Подобни дискусии ми се струват безсмислени. Та ако им забраним – те ще вземат пръчка, с която да символизират пистолета, защото трябва да могат да проектират върху този обект куп неща, което не могат да направят другояче, освен в една игра и което позволява психическата им преработка. Затова считам, че проблемът не е тук, а в самотата на поколенията, в рисковете от пукнатини между генерациите, в липсата на комуникация помежду им. Ние не можем всичките да играем едни и същи игри, да имаме едни и същи желания по отношения на тях – та има я и поколенческата разлика, но е важно да се запази идеята – че трябва да има обмен между родители и деца за това, на което те играят. Да не се къса социалната връзка.
– Не е ли същото и в основата на наркоманията?
– Това е един от нейните аспекти. Тя освен това отключва и химически и физически ефекти – т.е. търси се всекидневно повторението на едно и също нещо, за да се постигне определено, преднамерено искано въздействие. Специфично за наркоманиите и другите видове зависимости е, че те докосват семейните връзка. И генерират един вид „обща токсикомания” – всички в къщи са по дирите на това какво засегнатият от нея прави или не, всички се опитват да станат почти като него, индивидуалността се губи, няма различия, изчезва дистанцията между индивидите. Затова при наркоманите ние, терапевтите, работим и със семейството, понеже и то е „интоксикирано” така да се каже – не взема веществото, но понася въздействието му.
– Може ли да бъде излекувана наркоманията?
– Наркоманията не може да бъде излекувана, но наркоманите – да. Ако може да се види историята им, ако може да се индивидуализира вземането на дрога. А не да се обобщава. Защото хората прибягват до нея по различни, дори – невъобразими причини. Те я вземат освен това по различен начин и накрая – тя влиза в тяхната собствена история, която няма нищо общо с хилядите други истории. Можем ли да накараме наркоманията да изчезне? Не вярвам. За човека е характерно да търси необичайни ефекти. Така че проблемът се свежда до това – как да накараме тези, които са прекрачили границите, да се завърнат от там.
– Мислите ли, че децата са „по-гъвкави” от нас, възрастните, в преработката на страданието?
– Те са по-находчиви и времето за преработка при тях е различно. Те имат динамиката и способността с бързина да минават от една тема на друга. Но тази психическа гъвкавост е един от рисковете, защото ако възрастният реши, че детето не страда, може да подмине неговата болка. Особеното при децата е, че ще ви го кажат само веднъж, ще ви го нарисуват само веднъж и ако не сте го видели или чули, те няма да се върнат втори път на въпроса. И тъй като детето не проявява като възрастния своето страдание, може да се мине покрай него и неговото преживяване да не бъде чуто. Затова терапевтичната работа с малките пациенти е специфична и най-често много се рисува с тях. Но една такава рисунка не може да се тълкува като фиксиран символ – да кажем, детето е изобразило къща и психоаналитикът щом я види, да си каже: „Аха, ясно, това значи че…”. За мен рисунката е загадка и към тази загадка не аз, а детето притежава ключовете. Ще ви дам за пример рисунката, която ми направи едно момче от Руанда. Тя представляваше футболен мач на стадион. То беше използвало тази форма на социално прието съперничество, за да говори за ужасите на войната и кланетата в родината си. И ако аз бях останал само на повърхността на символиката, никога нямаше да разбера какво пациентът се опитва да ми каже. Детската рисунка трябва да се разглежда като „покана за разговор”. Не случайно голямата френска психоаналитичка Франсоаз Долто казваше, че терапевтът трябва да „слуша” детските рисунки, а не да ги гледа. И тъй като нашият свят е свят на възрастни, детето много често рискува да не бъде чуто. Особено по време на войни.
– Вие твърдите, че осиновяването е „винаги възможно”, защо мислите така?
– Родството е психическа конструкция, а не биологична връзка и това прави осиновяването възможно. Защо „конструкция”? Защото детето идва от другаде. Наистина – отправната точка е тялото на майката, а и то вече е имало своето място в нейните фантазми отпреди раждането. Но извън и след това – те са двама чужденци, които тепърва трябва да се приобщават един към друг. И в изграждането на тази психическа конструкция думата, словото е основната връзка помежду им.
– Оптимист ли сте за бъдещето? Човечеството като че ли не е еволюирало много и историята му открай време е история на кървави конфликти и войни?
– Вярно е, че ако се вгледаме в 80-те, че и 90-те години на миналия век, те са белязани от огромно количество войни. Но не съм обезкуражен. Има нещо много човешко в съперничеството и насилието, но те трябва да бъдат управлявани. И ако законът е възникнал, то е за да отговори на някакво съществувало отпреди това насилие, което е трябвало да бъде разрешено, за да не се окаже смъртоносно. Нагонът към смъртта е фундаментален за човешкото същество. И въпросът е, че в социална и политическа форма, той може да приеме формата на геноцид.
Освен това, аз имам доверие в младите хора. Научих се да не си казвам: „Ето, те не слушат възрастните, следователно – ще повторят грешките ни.” Мисля, че за да могат младите да се еманципират от възрастните, не е нужно винаги да ги слушат. Та как ще се отделя от баща си, ако не му се противопоставям? Как да въведа друга жена в живота си, ако не съм преработил нещата около Едиповата ситуация, т.е. свързани с мястото на моята майка в него, а това са все места, свързани с любов?
Мисля, че също така е много важно да се създават пространства и места (например чрез изкуството, танца, писането и др.), в които хората да могат да се срещат, да се докосват, да се виждат, да се конфронтират дори, да се отграничават едни от други. Защото ние не можем да сме в лудостта на въображаемата прилика, на тезата „всички сме еднакви”. Това е нещо невъзможно. Всички сме различни! И единственият мотор на мисълта е различността. Вземете която и да е институция за пример, дори най-малката – и тя функционира на принципа на диференциацията – и в нея лекарят е лекар, а психологът – психолог и пр. И именно в разликата между единия и другия се поражда динамиката и истинската среща. И ние трябва не да изповядваме едни и същи възгледи, а да уважаваме гледните точки на другия.
Април, 2006
1 Текст публикуван във вестник „Женско царство”, 20 април 2006 г.