Интервю на Розалина Дочева1
В резюме: Следродилната депресия засяга около 15% от жените, ако не се лекува, тя продължава поне 18 месеца и има последствия върху децата. Връзката майка-дете се натъква на всички трудности, които съпътстват и останалите човешки взаимоотношения.
Визитка: Клод Букобза е френска психоложка и председателства една от най-уважаваните психоаналитични асоциации в родината си „Еспас аналитик”. Тя се е специализирала в терапевтичната работа със съвсем малки деца и работи в детското психиатрично отделение на болницата в Сен Дени, където преди повече от 18 години е основала така нареченото „Подразделение за прием на майки и деца”. Това са специални звена към френските болници, в които се посрещат майки и техните новородени, по повод на някаква патология във връзката помежду им, както и за превенция на евентуални последващи проблеми у детето. Към подобни звена пациентките най-често биват адресирани от съответните местни структури по майчино и детско здравеопазване и услугата е напълно безплатна за тях. Практиката е тук да се приемат по няколко жени едновременно, заедно с децата им, като регламентът налага те сами да полагат грижи за тях (освен по изключение). Майките посещават институцията през деня, няколко пъти в седмицата, и имат възможността както да общуват помежду си, така и да разговарят със специалистите.
Но нека самата г-жа Букобза ни представи полезните наблюдения от своя практически опит:
-Жените, които приемаме, понякога са със следродилна психоза. Но това е сравнително рядко явление, все пак. Най-често става дума за майки със следродилна депресия. Съвременни западни проучвания сочат, че тя засяга около 15% от жените, което е сериозна величина. Освен това, според психиатричната литература, ако не се лекува, следродилната депресия продължава най-малко 18 месеца, което е дълъг период и има негативни последици върху детето. За мен тази депресия не е просто патология, а свидетелство за екзистенциалните трудности, за това, че не е така лесно за една жена да се разбира със своето бебе, че по определен начин майчината любов не е инстинкт, не е „естествена”, а е връзка, която се изгражда – с всичките онези трудности, на които се натъкват човешките взаимоотношения. Разбира се, една жена може да има хиляди основания, поради които да бъде потисната когато роди бебе. Но тук аз имам пред вид преди всичко майки, които нямат видими проблеми – те са процъфтявали по време на бременността си, родили са без усложнения хубаво и здраво бебе, което са желаели, имат до себе си съпруг или приятел, който да им помага. И именно появата на детето изправя майката пред трудности. Доста време е необходимо, за да се признае подобен проблем. Първо, депресията не се отключва непосредствено след раждането, а обикновено някъде около третата седмица, когато майката вече се е прибрала у дома и се изплъзва от погледа на лекаря. Такива майки изпитват голяма умора и не особен ентусиазъм от грижите по децата си. Често споделят, че им е странно, че бебето „сякаш не е тяхно”, че все едно „са им го дали като на детегледачка”. И понеже нямат видимо основание за своето неразположение, майките не го изразяват външно. Освен това, в нашите общества битува някаква идеализирана представа за щастливото майчинство. Така че тези жени се въздържат да дадат израз на своите проблеми, и то до такава степен, че някои ръководства по психиатрии наричат това явление „усмихнатите депресии”. Но ето че от едно 6-7 години у нас, във Франция, все повече се заговори за тях, медиите също се включиха активно и жените дръзват малко повечко да споделят. А преди те не смееха да разговарят даже със съпрузите си, и „удържаха фронта” до мига, в който, понякога, всичко се сгромоляса.
– Как бихме могли да си обясним това явление?
– Моята интерпретация е, че на майките им е трудно да се грижат за бебето, понеже става дума за връзка на тяло с тяло. Разбира се, самите ние, психолозите, нееднократно сме наблягали на факта, че на бебето трябва да се говори, че между него и майката има обмен на смисли, на значения, на обич, на привързаност, на чувства. Разбира се. Но в крайна сметка това е връзка, която минава през тялото. Бебето е налице, то не може да говори, да каже „гладно съм”, „студено ми е” и майките се питат – какво очаква от мен, защо ме гледа така? Погледът му ги преследва, плачът му им продънва ушите. Те имат чувството, че то непрестанно е там, че иска нещо от тях, както се казва още – че ги „канибализира”, т.е. поглъща и разрушава. Често тези майки съзнават своята безпомощност, трудностите си, те са подтиснати. Френската детска психоаналитичка Франсоаз Долто казваше, че ръцете, с които майките са така безпомощни, накрая се преобръщат и с тях те могат да удрят и да разтърсват бебето, което през цялото време им напомня за собствената им безпомощност. По същество това е преобръщане на функцията на майчините ръце: вместо да милват, да люлеят бебето в прегръдките си, те удрят, изоставят…И гласът, вместо да е галещ, се превръща в рязък и груб. Би могло също така да се каже, че по някакъв начин майките се борят и срещу собствената си безпомощност. Което може да се разпростре от проявата на съвсем малко грубост спрямо детето, до т.нар. „синдром на разтърсваните бебета”(когато изнервеният родител разтърси силно крехкото телце на бебето или го шамароса, което крие тежки, дори фатални последици за новороденото, бел. моя). Не зная дали при вас се признава и се говори за тази патология, но при нас отскоро тя вече е широко обсъждан факт.
Откакто основахме нашата структура за прием на майки, ние сме се срещали с много жени. И щом майките съумееха да почувстват, че тук никой няма да ги осъжда, че няма да се вика полиция, те биваха в състояние да разкажат за упражненото насилие спрямо бебето си. В началото медицинските сестри и обслужващият персонал се шокираха от чутото. Опитът обаче бързо ни подсказа, че колкото повече жените говореха за своите трудности, толкова по-малко вършеха нещо необмислено в действителността и дори самите те изнамираха средствата да вземат предохранителни мерки. Например една от тях споделяше: „Когато усетя, че ще направя някоя глупост, оставям бебето в стаята, а аз отивам в кухнята”. Виждате, че тя се опитва да вкара малко дистанция между себе си и детето. Защото мъчителното във взаимоотношението майка-бебе е, че тази връзка е абсолютно дуална, т.е. дори и когато жената има съпруг или партньор, има обкръжение, тя е с усещането, че е оставена напълно сама да се грижи за бебето. А когато човек е изоставен насаме с другия, лице в лице с него, накрая всичко приключва с това те взаимно да се „разкъсат”. И така, лека-полека, като разказваха за всичко това, майките съумяваха да вкарат дистанция с бебето и което е още по-важно – някой трети, на когото да говорят. И аз горещо препоръчвам в подобни случаи никога да не се оставя майката сама, напълно изолирана с бебето – т.е. трябва обществото да предлага места: забавачници, общински центрове пр., където тя да е в състояние да повери за малко детето и да отдели време за себе си, за да не се превръща тяхната връзка във вид затвор, в закрепостяване с детето.
– А може ли да се мисли за следродилна депресия и при бащата?
– Не зная дали така трябва да го наричаме. Но проблемът, който често се среща при тях, е свързан с трудността им да заемат мястото си на бащи, да осъществят смяната в поколенията. Два са възловите моменти, когато поведението на мъжа коренно може да се промени: било когато жената му съобщи че е бременна, било в момента на раждането на детето. Дори когато мъжът е отговорен, обича жена си, присъства у дома, някои майки ни споделят, че той направо се преобразява в юноша: започва да излиза по кафенета, да се среща с приятели, да играе футбол в неделите и те почти не го виждат. И онова, което за жалост също така наблюдаваме (например в нашата община, където живеят по-бедни социални класи и емигранти), е фактът, че много бащи „се изпаряват”, напускат дома си. Те по същество не понасят превръщането на съпругата си в майка, това е непоносимо за тях, било защото твърде много им напомня за собствената им майка, било понеже те се трансформират в бащи и съответно ще трябва да бъдат отговорни. И си тръгват, което по никакъв начин не подпомага майката, останала насаме с детето. То от своя страна й създава усещането, че превръщайки се в майка, тя се проваля като потенциално желан обект за съпруга си. Детето, което понякога тя не е желаела, или пък е желаела, непрестанно й напомня за мъжа, който си е отишъл. Нерядко въпросното обстоятелство също е фактор за малтретиране на бебето, защото съзнавано или не, майката го превръща в отговорно за бащиното заминаване.Така при най-малкото затруднение тя може да насочи и разтовари своята агресивност върху детето си.
– Ще обобщите ли какво за жената представлява майчинството?
– Казано с психоаналитични термини, превръщането в майка за една жена, това е способността й да премести своя нарцисизъм върху някого другиго, в случая – върху детето. Това ще рече, че превръщайки се в майка, тя за малко, разбира се – не за цял живот, ще „позагърби” собствените си интереси. Тя ще ги пренебрегне, за да ги пренасочи към детето. Онова, която ще я изпълва с гордост, ще бъде да има хубаво, добре облечено дете, което съседите и познатите ще намират за прекрасно, и към което ще се отправят комплименти, повече отколкото към нея самата. Но много жени, които нямат солидно изградена личност (защото трябва да бъдеш стабилна, устойчива личност, за да понесеш всичко това) или са малко инфантилни, малко незрели, такива жени не съумяват да пренесат своя интерес върху детето. Те казват: „Аз през цялото време трябва да се грижа за бебето, а кой ще се грижи за мен?” Сякаш изпитват някаква огледална ревност спрямо тази позиция на бебето, за което непрекъснато се налага някой да полага грижи.
Май, 2011
1 Текст публикуван във вестник „Всичко за семейството”,12 май 2011 г.