Интервю на Розалина Дочева1
Психоанализата ни помага да решаваме проблемите и да бъдем независими
Визитка: Професор Даниел Бран преподава психоанализа в парижкия университет Дени Дидро. Там тя ръководи изследователски център „Психоанализа и медицина”. Има собствена психоаналитична практика. На онкоболни пациенти е посветила 14 години от живота си, 10 от които – на работа с деца. Периодът съвпада с етапа, в който медицината започва успешно да лекува рака, но пациентите й все още не вярват в това. В резултат, проф. Бран пише книгата „Детето дадено за смърт”, където реконструира страха на засегнатите семейства от смъртта и необходимостта „да оздравееш от лечението”, за да можеш да се завърнеш пълноценно в живота.
В клиниката за онкоболни деца ли срещнахте случая, който най-дълбоко Ви беляза?
Може би. Работех с два типа заболявания. Едните бяха деца с тумор на малкия мозък, другата категория бяха момичета с тумор на гениталиите. Най-трудният ми случай беше красиво момиче на 16-17 години. То вече бе оздравяло от рак на яйчниците, след като на десетгодишна възраст се наложило да му премахнат матката и даже вагината. Беше лекувано и хормонално, тъй като естествените му хормони не работеха. И това момиче успя да убеди майка си и медиците да й присадят нова вагина. Беше отдавна, преди 30 години, когато подобни операции едва започваха да се извършват. Вземаше се кожа от вътрешността на бедрото и от нея се фабрикуваше новия орган. И ето, че тя успя да убеди майка си и лекарите в необходимостта от операцията. Говореше ми за нея, когато ме посещаваше в кабинета. И аз смятах, че ще е добре, ако й извършат корекцията, която тя така желаеше. А не предвидих какви ще бъдат последиците от тази „поправка”. Момичето беше наивно, мислеше, че ще му направят вагина като на всички останали жени. Аз в крайна сметка – също. Не предвидих, че присаденият орган ще изисква поддръжка – т.е. да не се допуска кожата да некрозира.Тъй като на тази възраст момичето нямаше продължителни сексуални контакти, налагаше се вагината да се поддържа със специална протеза. Това беше трудно и тя го понесе зле. Аз също…Тя се обезличи, намираше се остаряла. Гледаше се в огледалото и не се познаваше. И сама реши да не поддържа повече тази вагина… ( По-късно стана певица, което беше добре, но по-добре може би щеше да бъде да избегне страданието, през което премина.)
Впрочем, днес виждаме аналогичен процес при стерилните жени, които искат да забременеят. Те отправят искане за „анатомическа поправка”, на което съвременната медицина отговаря. Желанието им да забременеят обаче не значи все още, че са готови за трудностите, свързани с това да имат бебе. Нерядко жените се оплакват от мъчителния период на лечение, свързан с прием на хормони и с цялата медицинска асистенция, които в крайна сметка превръщат интимния им живот в нещо като сексуална машинария и убиват желанието. И на психоаналитика се налага да подготвя пациентката да понесе тези трудности, както и разминаването между собственото й желание и факта, че то може и да не бъде изпълнено.
Извън това, кои са типичните проблеми на жените, с които те идват при вас?
Два проблема могат да накарат жената да поиска анализа. Първият – детето и всичко свързано с него. Вторият – мъжа, любовния живот.
А от какво страдат най-често мъжете?
Същото – любовта, сексуалния живот. Напоследък зачестиха проблемите свързани с работното място – напрежението, отношенията с йерархията, отегчението.
Чувството за вина ли е най-страшното, което преследва една майка на обречено дете?
Ужасна драма в живота на една жена може да бъде всичко, свързано с детето – да го загуби или то да е обречено на болест или смърт. Това не се лекува, не минава. Не може да се мисли, че ще отшуми. Може би се понася по различен начин, но е нещото, което засяга най-дълбоко жената.
Как се превъзмогва такова нещастие?
Не знам. Не мога да ви кажа. Мисля, че не се превъзмогва. Жените, които са изпитали такова страдание, запазват една особена омраза, която не винаги се вижда, но понякога може и да се разкрие. В специални моменти се разбира, че нещастието ги е втвърдило, вкоравило ги е и че те са способни да проявяват яростна омраза. Тя е следата от нещастието.
Съветвате в подобни ситуации да не се започва тутакси психоанализа, а да се остави малко дистанция във времето.
Да, и все пак – добре е да се остави малко пространство за общуване, за да не се изолираме съвсем в мълчание, но е необходимо също така да умеем малко да изчакаме. Виждала съм много жени с такива проблеми. Знае се, че когато се отвори тази история, тя е като прясна рана и винаги кърви. Тук е трудността – да успееш да понесеш болката, която ще предизвиква преразказването и премислянето на миналото. Раната не се изтрива. Което не пречи да се говори за нея. Обаче жената трябва да е достатъчно смела, за да понесе времето, през което ще открие, че… болката е все така изгаряща. А после тя се трансформира. Във Франция доста жени написаха книги за това какво е представлявало за тях да имат болно дете. Тези жени имат способност да пишат, те могат да сублимират по един определен начин.
Може ли да се предложи психоанализа на хора с увреждания, ако не могат да говорят?
Да, ако могат да пишат например, или да се изразяват по някакъв начин.
Доколко психоаналитикът се меси в ежедневието на пациента?
Аз мисля, че психоаналитикът е човек, който най-малко може да дава съвети и че не бива да го прави, защото има силно влияние върху пациента. Следователно не бива да се меси в ежедневието на пациента, дори ако е бил помолен. Но психоаналитичното лечение помага на пациента да намери собствено решение на проблема, за който търси помощ от другия. Много по-успокояващо за пациента е, когато сам намери работещо решение, така става по-независим.
Как изглежда кабинетът на психоаналитика, диванът задължителен ли е там?
Наистина днес някои провеждат лечение лице в лице с пациентите, които са седнали. Но въпреки всичко аналитичният процес не е същият, когато пациентът е легнал на дивана и когато е седнал и ви гледа. Инак в психоаналитичния кабинет нормално е да има диван, компютър, книги, бюро (без снимки на семейството на него).
Каква е продължителността на една психоаналитична сесия?
По времето на Фройд е бил един час, сега е между 30 и 40 минути. В Англия – 50. Френският психоаналитик Лакан е притежавал уникалната способност да прави пълноценни сесии от 5 минути до 1 час.
Какво представлява краят на една психоанализа, какво се случва накрая?
Краят на една анализа е когато пациентът може без особено напрежение да каже „до-виждане” на психоаналитика си. В края на една анализа се разделяме с идеята за абсолютното щастие.
Може ли да се започне една анализа отново след това? Фройд го препоръчва на всеки 5 години.
Да, психоаналитиците го правят. Аз съм била 30 години на психоанализа.
А сменяхте ли психоаналитиците си през този дълъг период?
Да, имах общо 4 терапевта – първоначално един мъж, след това 2 жени и накрая – отново мъж.
ноември, 2005
1 Текст публикуван във вестник „Женско царство”, 3.11.2005 г.