Катрин Матлен-Вание: Всеки живот има стойност

Интервю на Розалина Дочева¹

В резюме:

• Загубата на дете не се превъзмогва

• И никой никого не замества в този живот

• Детският психоаналитик е „преводач за родители”

• Имайте повече доверие в себе си като родители и не търсете непременно съвети другаде

• Случващото се с вашите деца винаги има връзка със собственото ви детство

• Срещата с психоаналитика ви „превежда” онова, което не съумявате да разберете у детето си и което не е непременно ваша грешка

Визитка:

Катрин Матлен-Вание е доктор по психология и работи в областта на детската психиатрия и психоанализа от 1970 г. насам. Има тясно профилиран професионален опит с недоносени деца, тъй като от двайсет години е част от екипа на отделението за интензивна терапия на рискови новородени в болницата „Сен Дени” в Париж. Богатата си клинична практика и наблюдения там е обобщила в книгата: „Усмивката на Джокондата. Терапия с недоносени деца”. Г-жа Вание е ученичка и последователка на две от гранддамите в областта на детската психоанализа във Франция – Франсоаз Долто и Мод Манони.

Г-жо Вание, обичайна практика ли е психоаналитичната терапия на бебета във Франция?

От десетина години във Франция се наблюдава засилен интерес към бебетата въобще. И ние, психоаналитиците, започнахме все по-често да приемаме съвсем малки пациенти – кърмачета на по 2-3 месеца. Защото стана ясно, че някои техни телесни прояви и смущения не са непременно от медицинско естество, а имат и психологическа причина. Което ще рече – да, бебето не може да говори, но неговият начин да ни каже, че нещо не е наред, е като плаче, повръща, има диария и пр. С времето педиатрите (които разполагат със свои методи, за да установят дали тялото е болно), си дадоха сметка, че именно това е едно от средствата за говор на бебетата, когато става дума за психическо страдание, а не за органична болест. Постепенно лекарите започнаха да се обръщат към нас с въпроса дали имаме идея какво се случва с едно подобно бебе. И ние работихме много върху метапсихологията на кърмачето, т.е. – върху това как се конструира неговата психика, напреднахме доста и в резултат консултираме все повече и повече бебета. Нещо повече – у нас, във Франция, от 4 години насам присъствието на психоаналитик или психолог в отделенията за реанимация на рискови новородени е задължително със закон. Заедно с лекарите в тези сектори ние се опитваме да разсъждаваме върху проблемите и да търсим начини недоносените деца да се развиват по най-добрия възможен начин, въпреки хоспитализацията. Тук лекуващият екип си поставя много запитвания – трябва ли и докъде да се простира реанимацията на тези съвсем малки бебета (появили се понякога в 6-и месец на бременността и тежащи едва 500 грама) и дали няма да се навреди върху психиката им, тогава, когато на всяка цена се спасяват телата им? Дали преждевременното им раждане и обстоятелството, че са били разделени от родителите, би могло да има последици върху психическото им развитие по-нататък и какви? Освен това ние работим и за облекчаване на страданието на майките, защото за тях е ужасно да бъдат разделени с децата си още от мига на тяхното раждане. Опитваме се да подпомагаме и онези родители, на които ще оповестим, че бебето ще бъде с увреждания или че няма да живее. Тоест ние, психоаналитиците, имаме задачата по „придружаване” на родителите – и когато има рискове от увреждания и когато се случват драми като смъртта на дете, което е ужасна травма за семействата.

А в какво се изразява психоаналитичната работа с недоносените, вие говорите ли им?

Разбира се, че им говоря. Но също така стимулирам акушерките, медицинските сестри и лекарите да им говорят. Защото ако само един човек разговаря и то от време на време с бебето, това не е кой знае какво. Аз се опитвам да накарам медицинския екип да се отнася по друг начин към реанимацията, да изхожда от принципа, че не става дума само за реанимиране на тялото, но че трябва да реанимираме и желанието на бебето за живот. За да напредва и за да расте, е нужно то да има това желание у себе си. Защото, понякога – какви биха били мотивите и какви ще бъдат основанията на едно бебе да иска да живее, след като е лишено от майка си и от баща си? В подобно отделение и при цялата тежест на медицинското лечение, то може и да изгуби куража и желанието за живот. Затова трябва да му се говори – за неговото семейство, за братята и сестрите, които го чакат у дома, за живота, който му предстои. Ние обясняваме на бебето и защо е в болницата. И аз моля родителите да му казват, че не са го изоставили, а че го оставят на лекаря, за да може той да го лекува, тъй като е болно, но че те са тук, че го чакат да се подобри, за да го вземат у дома при семейството.

Вие сте се сблъсквали с много човешка мъка. Каква, според Вас, е разликата между майчиното и бащиното страдание?

Не съм сигурна, че става дума за разлика в количеството на страданието. Бащата може да страда също толкова, колкото и майката. Но това няма да е същото страдание. Защото майката е носила в утробата си това бебе. Следователно – да научи, че то ще има увреждания, или да научи, че то ще умре, за майката е нещо физически болезнено и ужасно. Докато за бащата ще бъде повече от порядъка на неговите символични ориентири на бащинството, а не нещо, което непременно ще му изтръгва вътрешностите и ще му разкъсва тялото, както е при майката. Тази физическа връзка на майката с бебето е много особена…Знаете ли, в работата с недоносените деца, ние понякога не можем да се произнесем незабавно дори по въпроса за живота или за смъртта им. И има родители, които казват: „Ние няма да идваме повече. Ще дойдем, когато можете да ни гарантирате, че то е спасено.” Разговаряйки с подобни родители, на мен ми се случва да им обяснявам, че, бога ми, всеки живот има стойност! И че живот от 3 или от 8 дни също има стойност. И че за бебето, и за тях като родители, е важно да бъдат тук, да присъстват до него, да му казват, че го обичат, че то съществува, че мислят за него, че винаги ще мислят за него, че винаги ще има място сред тях. И даже ако това дете умре, то да са били до него е все пак по-малко болезнено, отколкото ако го изоставят веднага, без да са го виждали. Аз наистина мисля, че от една страна за родителите е по-малко жестоко, а от друга е по-укрепващо помежду им, когато са присъствали и са поддържали бебето си, когато са му говорили, а не, когато са избягали веднага. Подобно е и за лекарите. Да кажеш на бебето, че му помагаш да се спаси от болестта, но и че го разбираш, тъй като е много болно и би могло да избере и нещо друго, освен живота. Защото някои недоносени ще оцелеят, но с цената на това да са приковани на инвалиден стол до края на дните си. Следователно можем да допуснем и можем да отстъпим пред това бебе, което ни казва със своите симптоми: „Чуй, нямам повече сила” – като започва да диша зле и да се влошава. Да, ние можем да допуснем това – че то ни поставя своите граници, а ние, лекуващият екип, не сме всемогъщи. И ако не сме в състояние да му гарантираме един нормален, пълноценен живот, то можем да разберем – че то, бебето, решава и избира да не води такъв инвалиден живот. То има правото на този избор. Ние няма да го спасяваме на всяка цена, на всяка цена, на всяка цена! Даже когато го обичаме! Защото, след всичко – това е също доказателство за обич – да можеш да му кажеш: „Ти имаш правото на своя избор!”

Попитах преди време вашата колежка проф. Даниел Бран, как е възможно да се превъзмогне подобно нещастие – да имаш дете с увреждане или да изгубиш дете.

Не е възможно.

И тя така ми отговори.

Не е възможно. Можеш да продължиш да живееш, но не можеш да забравиш, че си имал това бебе. И не можеш да не бъдеш тъжен. Вижте – има едно време на непоносим траур, когато единствената ти мисъл е да се хвърлиш от някой мост. После настъпва момент, в който е възможно да мислиш за детето си и по друг начин. И да си кажеш: „Имах това бебе. За нещастие животът направи така, че то не оцеля, но то живя, то съществува. И аз бях майка, бях майка на това дете. То има значение за мен, аз го пазя в сърцето си и то винаги ще има значение за мен.” Когато изгубите някого, вие можете пак да продължите житейския си път, т.е. – идва миг, в който да мислите за него с малко по-малко драматизъм и тъга. Но да се смята, че един ден ще е възможно да си кажете: „Няма страшно, имах това бебе, то умря, какво пък толкова?” – Не, това не!

Обикновено хората отстрани подхвърлят: „Животът продължава”….

Хората така говорят, без да разбират какво е това. Те също казват: „Направете си друго дете!” Но едно друго дете ще бъде едно друго дете. Детето, което ще имате след онова, което сте изгубили, няма да заеме неговото място. То ще бъде вашето второ, вашето друго дете. Но то ще има едно по-голямо братче или сестриче, което е починало. Така че – никой никого не замества в този живот! И вие ще бъдете много щастлива и много доволна от вашето второ бебе, което се е родило, но то в никакъв случай няма да ви утеши за смъртта на първото. Или ако го направи, няма да бъде добър знак за него, в смисъл – ще му бъде тежко да го носи.

Какви симптоми у децата трябва да накарат родителите да се обърнат към психоаналитик?

Би могло да се каже – всичко, което кара родителите да си мислят (а те добре познават своите деца и аз им имам голямо доверие), та всичко онова, което кара родителите да си мислят, че детето им е тъжно. Щом почувстват, че детето им е нещастно – мисля, че това е добрият, правилният отговор. Или когато привидно всичко върви добре, но вие се тревожите за нещо, ами отидете тогава да поговорите със специалист. Това ще ви помогне понякога да разберете неща, които се случват не толкова с вашето дете, колкото с вас самите. И да погледнете ситуацията отстрани, да свалите голям товар от плещите си и да позволите нещата да потръгнат както за вас, така и за вашето дете. Спомням си когато за пръв път при мен дойде едно 5-годишно момиченце с родителите си. То наскоро се беше сдобило с по-малко братче и бе станало твърде пакостливо. И родителите разказваха: „Тя е палава и невъзможна у дома. Направо не е за вярване, човек би помислил, че желае смъртта на бебето – сяда отгоре му, заплашва, че ще го изхвърли през прозореца. Ние сме много ядосани, мъмрим я непрекъснато и не разбираме – защо тя не обича това братче?!” Аз поговорих с тях и ги попитах: „ Вижте, а може би дъщеричката ви просто е нещастна?” И накарах тези родители да се разприказват малко около взаимоотношенията със собствените им братя и сестри, около съперничеството им с тях. И те си припомниха: „О, да, наистина, когато бяхме малки, се чувствахме нещастни.” „Ами ето, спомнете си, – допълвам аз – вашата дъщеричка не е лоша, тя просто преживява трудни моменти и трябва да разбере, че вие продължавате да я обичате също толкова!” На тръгване момиченцето, което ни беше слушало мълчаливо и навъсено през цялото време, се обърна към мен и ми каза: „Сега разбрах каква професия имаш ти. Ти се преводач за родители!” Намирам това за много хубаво. Понякога срещата с психоаналитик означава просто, че ще срещнете някой, който да ви „преведе” малко от онова, което не съумявате да разберете у вашето дете и което не е непременно някаква ваша грешка.

Популярният френски психоаналитик Марсел Рюфо твърди, че не е добър знак липсата на ревност у по-големите към по-малките деца. Аз обаче едва ли съм единствената, която не си спомня да е изпитвала подобни чувства към по-малките си братя…

Ревността има много общо с начина, по който родителите ще посрещнат новороденото и с мястото, което ще отредят на по-голямото дете. Според мен това, което Рюфо се опитва да каже е, че когато ревността съществува е важно децата да могат да я изразят. Понякога тя може да бъде доста слаба, или пък голямото дете да си има други, по-интересни занимания от появата на малкото бебе и дори ако има ревност, то тя да не бъде ядрото на проблема, така че то няма да си я спомня. Искам да добавя още нещо, за което обикновено не се мисли. Много се пише за ревността, която по-големите изпитват към по-малките си братя и сестри, но трябва да знаете, че малките също изпитват ужасна ревност към големите. А за това не се говори. Ще рече, че даже родителите не си дават сметка за наличността й. А е ужасно да си бебе, да си в малкото се легълце и да виждаш един голям, който ходи около тебе и прави куп неща, които иска. А после – да се опитваш да вървиш, за да го хванеш, а големият да тича. И да говори. Малките често са в голямо съперничество с по-големите си братя и сестри и могат да страдат от това, което си представят за привилегията да бъдеш голям. Да, така е – децата са съперници помежду си. Но от друга страна това е и добре, защото именно съперничеството ни кара да успяваме на конкурси например, когато пораснем.

Ще дадете ли някакъв съвет на нашите читатели?

Вместо въведение към отговора си, ще ви разкажа следното. Веднъж при Фройд отишла дама, която била чувала, че професорът много говори за ролята на възпитанието и как то при определени условия може да направи децата невротици. Тя се обърнала към него с молба: „Идвам при вас, за да ми кажете как да отгледам сина си по най-добрия възможен начин!” А Фройд й отговорил: „ Вижте, правете, каквото си искате. При всички случаи – ще бъде зле!” Та това, което искам да кажа за проблема със съветите е, че ако родителите изпълняват всичко онова, което са чели във вестниците, чули по радиото или видели по телевизията, само и защото са го чули или прочели, но без да са присъствени, без да са истински в прилагането му, то в никакъв случай няма да се получи резултатът, който очакват. Има огромно количество педагогическа литература, в която се обяснява какво да се прави и как да се постъпва. Но ако това работеше, нямаше да има консултации с психоаналитици. И ако мисля, че има съвет, който бих могла да дам на родителите, то той е – винаги имайте наум, че това, което се случва с децата ви, има връзка с вашето собствено детство. И ако наистина виждате нещо, което не върви, просто отидете и поставете въпроса си на психолог или на психоаналитик, на някой, който може да има идеята какво точно се случва. И още – имайте повече доверие в себе си като родители и не търсете непременно рецепти другаде – в някое списание или вестник, например.

Юли, 2007