Патрик Ландман: Все по-трудно е да бъдеш мъж в постмодерното общество

Интервю на Розалина Дочева1

Визитка: По образование Патрик Ландман е юрист, психиатър и психоаналитик. Доскорошен президент на една от авторитетните и най-динамично напредващи френски психоаналитични асоциации – „Еспас аналитик”, която развива международна дейност на 4 континента – в Бразилия, Белгия, България, Грузия и Сенегал.

Патрик Ландман е известен и като автор на книга за Фройд – претърпяла две издания във Франция, тя е преведена на 4 езика, включително и на български.

Терапевтичната му практика е насочена главно към юноши и възрастни. И освен че притежава (поне в моите представи) една направо енциклопедична компетентност (или може би – тъкмо поради нея), мосю Ландман е увлекателен събеседник, в което (ако съм се справила като преводач), ще убедя и вас.

В резюме:

  • Залезът на бащиния авторитет поставя въпроса за мъжествеността и потребността от изнамиране на нова представа за нея

  • Най-големият риск за един мъж все пак е… срещата с една жена. Това е нещото което най-силно желае, от което най-много се бои и което всячески се мъчи да избегне

  • Мъжът остава в плен на своя фаличен пол; отвъд завистта към пениса, жената има достъп до друга, различна наслада

  • Антропологичната еволюция ще промени начина на изразяване на симптомите, но няма да попречи на хората да продължават да страдат

  • Тревогата е дълбоко вписана в човешката ситуация, депресията е симптомът на нашето време

  • Хистерията не е просто болест, а оспорване на властовия дискурс и като такава няма да изчезне, неин естествен носител са жените

– Как функционира психоанализата у вас, регламентирана ли е от някакъв етичен или морален кодекс?

– Не, ние нямаме специален деонтологичен кодекс. Преди няколко години обаче във Франция беше гласуван закон, който определя начина, по който следва да се упражнява психотерапията (но не и психоанализата като такава). Впрочем, психоаналитиците винаги са държали да се отграничават от психотерапиите най-общо. За да станеш психоаналитик във Франция трябва да преминеш през куп солидни етапи на подготовка и бих казал, че психоаналитиците дори са свръх-подготвени професионално, а не – недостатъчно квалифицирани кадри. И публичната власт у нас прекрасно си даде сметка за това и остави на психоаналитиците правото да се саморегулират вътрешно. Така че нашата професия във Франция има добродетелта да се самоопределя, тя елиминира всякакви шарлатанства и практически няма спорове между пациенти и психоаналитици, които да се разглеждат в съда. В полето на психотерапиите обаче има сериозни проблеми – те бяха наводнени от различни секти, от съмнителни или изключително идеологически осъдими практики.

– Ако обаче пациент ви довери, че е извършил престъпление, каква следва да бъде реакцията на психоаналитика съгласно френския закон?

– Отговорът е пределно ясен. Ако пациент ви съобщи за извършено от него престъпление, в качеството си на психоаналитик вие не сте длъжен да уведомявате полицията, тъй като вредата вече е нанесена и няма непосредствена заплаха за другия. Ако обаче е поставил под угроза някого и ви доверява, че ще извърши престъпление (и вие считате, че има сериозни шансове да го реализира, че не става дума просто за фантазъм), в този момент пред вас са две възможности: или да направите така, че деянието да не бъде сторено, или да уведомите полицията. Разбира се, това са крайни случаи, нещо, което се случва много рядко, но именно подобни гранични случаи осветляват отношението на една дисциплина към закона.

– Като един от големите познавачи на Фройд, как ще отговорите на феминистките критики отправяни към него за прочутата завист към пениса, която той приписва на жените?

– Завистта заради пениса е клиничен факт. Много пациентки я изживяват в своето лечение, други си припомнят, че са я изпитвали, трети не си я спомнят, а четвърти отричат да са я изпитвали когато и да било. В действителност хипотезата на Фройд е, че онези жени, които не си спомнят или които отказват да признаят тази завист, я пазят, но я съхраняват в сферата на изтласканото от съзнанието. Бързам да подчертая, че наличието на подобна завист по никакъв начин не кореспондира с някаква недостатъчност, не корелира с някаква по-ниска поставеност на женския пол спрямо мъжкия. Мъжът от своя страна е изложен на много специфичната кастрационна тревожност, от което също не следва изводът, че той е по-нискостоящ от жената. Проблемът изобщо не е поставен в тези рамки. Но френският психоаналитик от близкото минало Лакан е забелязал, че Фройд не е разработил достатъчно проблема за женствеността – вероятно, защото е бил ограничен от собствената си културна среда, или пък защото не е могъл да направи абсолютно всичко. И самият Лакан е обогатил теорията на Фройд, когато е преценил, че по определен начин жената притежава превъзходство над мъжа. Той е казал, че „жената не е цяла във фаличната наслада”, тоест – че мъжът остава изцяло в плен на своя фаличен пол и не може да се измъкне от това. Без да отрича, че в определен момент жената може да изпитва завист към пениса, Лакан счита, че отвъд това тя има възможността, „онова превъзходство” да притежава достъп до една друга, различна, нефалична наслада. Виждате, че психоаналитичната теория не плаща дан на културни предразсъдъци, тя произтича от клиничната практика. Така Лакан е допринесъл теоретични допълнения към женската наслада, която той нарича „Друга” и за която счита, че по определен начин е излаз от затварянето във фаличната наслада. (А завистта към пениса очевидно е едно от възможните следствия от подобно затваряне). Така че призовавам онези, които критикуват Фройд от феминистична гледна точка, да прочетат семинар № ХХ на Лакан, наречен „Encore, където той говори за всичко казано дотук, при това – по-добре от мен, тъй като той го е открил.

Преди да бъде всичко друго, психоанализата е изобретена в края на XIX-и век от Фройд като метод за лечение на хистерията, предимно – на женската хистерия. Не констатираме ли обаче залез на понятието „хистерия” в наши дни?

– Следва да уточним нещата. На първо място – да разграничим залеза на понятието хистерия в психиатричната практика, където то вече не съществува. Там тя беше фрагментирана напълно и сега се говори за „панически разстройства”, за „генерализирани тревожни разстройства” и пр., но не и за хистерия. Отново за Лакан обаче, тя не е просто болест, тя е дискурс, сиреч – изказ, реч и определено отношение към онова, което той нарича „дискурс на господаря”. Тоест хистерията е форма на оспорване, на контестация на дискурса на господаря и на властта. И хистеричките (предвид участта отредена някога на жената и която все още й е отсъдена в някои страни по света) навярно са били „поставени в изгодна позиция”, така щото да оспорват господарския дискурс. Нормално е било именно жените да са носителки на неподчинение и на опозиция срещу речта на господаря. Но изказано по много специфичен начин, което ще рече – чрез тялото им, защото именно чрез него те са били потискани или защото именно на нивото на тялото си те са понасяли всички социални забрани. Тъй като сега жените в общества като нашите са все пак доста по-свободни, очевидно е, че и хистерията приема други форми. Но аз считам, че докато дискурсът на господаря продължава да съществува, докато е налична тази специфична човешка трудност да удържаш властта и да я налагаш чрез принуда, ще съществува винаги хистеричен дискурс, изказ на неподчинението, който в частност иска да свидетелства и за истината на субекта. Мисля си за науката, например. Днес науката под формата на сциентизъм се разпространява като единствения авторитет, като единствената власт, която ни казва: какво да правим и какво да не правим, какво да ядем и какво да не ядем, какво да пушим или да не пушим и пр. Смятам, че това е дискурс на господаря и че в своето разцепление той ще породи проявата на хистеричен изказ. И на първо място именно на нас, психоаналитиците, ще се падне задачата да посрещнем тези нови хистерични оплаквания, които ще имат друга, различна форма от онази, която Фройд е изслушвал през XIX-и век.

– Кой е симптомът на нашето съвремие?

– Депресията. Струва ми се, че тя е един от начините, чрез които постмодерният човек изразява своето неразположение от това да бъде вписан в обществото, своята несгода да бъде вместен в цивилизацията. Но депресията не е просто болест за психоаналитиците, тя е нещо, което може да бъде функция на онова, което наричаме „депресивност”. Тя позволява на човека евентуално да изработи своето отношение към смъртта, своето отношение към сексуалното, които подлежат на мобилизация в хода на психоаналитичното лечение. И не защото някой се депримира, че той трябва непременно да бъде лекуван. За психоанализата депресията би могла да бъде и нещо напълно позитивно.

– Според Ницше истинският мъж търси две неща – опасност и игра, така той търси жената като най-опасната играчка. Това ли всъщност иска той?

– Забелязвам, преобръщате прочутия въпрос на Фройд „Какво иска жената?” И ако в епохата на Фройд въпросът за жената и за женствеността е бил ключов (той и днес остава значим), то днес, поради залеза на бащината власт, поради упадъка на фаличната функция най-общо, става все по-трудно да бъдеш мъж. И вероятно не е излишно да си поставяме въпроса какво иска мъжът… В същината си мисълта на Ницше е вярна, защото когато няма риск, няма желание. А най-големият риск за един мъж е все пак срещата с една жена. Едновременно това е нещото, което той най-много желае и от което най-силно се бои. Защото е налице целият онзи фаличен залог, който се разиграва, когато срещнеш някого от другия пол. И мъжът се опитва всячески, чрез всички възможни средства да се изплъзне, да избегне тази фалична среща, било – бидейки официално или неофициално полигамен, било – като се стреми да удовлетворява само сексуални нужди, отказвайки да влезе в чувствена или любовна връзка. Но мъжът не желае друго, освен реализацията на своето желание и в този смисъл не може да се каже, че се отличава от жената. Въпросът ви е обаче интересен в степента, в която както вече споделих, проблемът за мъжествеността е важен в наши дни. Как да изпълниш и как да понесеш позицията на мъж в едно постмодерно общество, в което обичайните културни репери на мъжествеността са с пробойни? И сега именно на мъжете (но с помощта на жените) се пада задачата да открият новата представа за мъжествеността. Но инак – мъжете винаги ще желаят жените и жените винаги ще желаят мъжете.

Как се отнасят психоаналитиците към други белези на модерността – все по-приеманата различна сексуалност, или – все по-директната, но и все по-технологична комуникация?

– Тук психоаналитиците са разделени. Що се отнася до различието между половете – то е логическо различие, нещо, което е интегрирано от цялата човешка психика. И може да бъде препредадено на детето, дори когато е отглеждано в еднополово семейство. Ние не следва да осъждаме хомосексуализма или отглеждането на деца от хомосексуални двойки. И е рано е да се правят каквито и да било обобщения. Аз например консултирам 3 деца, отглеждани от подобни семейства и започвам да имам наченки на идеи, да си давам сметка какъв тип специфични проблеми се пораждат. Но все още нямаме достатъчно дистанция, нямаме достатъчно валидни изследвания, за да твърдим, че това нанася щети или обратното. Ние не знаем нищо към момента. По отношение на еволюцията на културата – някои хора смятат, че присъстваме на истинска еволюция от антропологичен характер. Може би. При всички случаи, не е сигурно, че въпросната улеснена комуникация или развитието на виртуалното пространство ще премахне несъзнаваното у човека. Мисля, че това само ще промени начина на изразяване на симптомите, начина на изразяване на страданията, на думите. Но няма да попречи на хората да продължават да страдат от травматизма при срещата със сексуалното, например.

Какво значение придава психоанализата на тревожността?

– Ние се занимаваме с вътрешната тревога на човека, която в същината си не е свързана с реалността. Тя е сигнал, в нея има нещо, което ни засяга – било от страна на желанието ни, било от страна на смъртта или на смисъла на нашето съществуване. И затова тя съдържа достоверност, една ужасна понякога достоверност… Тревогата е нещо дълбоко човешко и е неотделима от човешката ситуация. Фройд е твърдял: „Мога да излекувам от невротичната ситуация, но не съм в състояние да излекувам от човешката ситуация.” Следователно той казва: това, което предлагам на пациента, е да премине от невротичното страдание към обикновената несгода. А в обикновената несгода я има и тревогата.

Април, 2010

1Текст публикуван в списание „Бела”, април 2010 г.