Одисей и въпросът да се поддържаш в търсене
Лора Русева
Днес ще направя опит да ви представя размишления относно текст, който, както всички знаем, е на около 3000 години и за който вече е казано изключително много. Преживях своя, лична „одисея“, изпълнена с премеждия и притеснения, докато се подготвям за днешната среща, тъй като, респектирана от останалите участници и техните познания, се оказах буквално в невъзможност да мисля.
Това ме накара веднага да започна да търся информация какво мислят за „Одисеята“ Фройд и неговият ревностен последовател Жак Лакан. Оказа се, че и двамата стожери на психоаналитичната мисъл не са се заемали с този текст или дори с фрагменти от него, освен в няколко бегли споменавания.
Фройд се реферира към VІ песен от Одисей на Омир в „Тълкуване на сънищата“ и „Психопатология на ежедневието“ във връзка с разсъждения относно произхода на образите в съновиденията и примера, че появата на Одисей пред Навзикая чисто гол може да се счита за митичния първообраз на честопоявяващ се сюжет в сънищата – да те видят чисто гол. Отново в „Тълкуване на сънищата“, посредством ХІ песен, Фройд прави паралел между неразрушимия характер на несъзнаваните желания и призраците от Царството на мъртвите – оживяването на призраците, след като опитат кръвта от жертвоприношението, дадено от Одисей, е аналогично на оживяването на несъзнаваните желанията. Те живеят приспани, докато не се появи подходящият стимул, който да ги зареди и събуди. По-нататък в “Размишления за войната и смъртта” Фройд коментира риданието на Ахил пред Одисей като демонстрация на това как животът в отвъдното невинаги е радостно преживяване, а в “Das Unheimliche” дава за пример как Омир не предизвиква ефект на Ужасяващото с жизнерадостния начин, по който описва света на Боговете.
Лакан е още по-пестелив на препратки към Омировата „Одисея“ и тук ще спомена една – от „Екри“, която ми направи по-особено впечатление. В статията „Насоката на лечението и принципите на неговата власт“ Лакан говори за аналитика, който не умее добре да слуша пациентите си и попада в собствения си капан, а именно: „В случая самият път, по който той върви, го предава – тогава, когато му се налага от този път да се вмъкне във фантазма и да се принася като въображаема жертва на фикциите, в които се разраства едно идиотско желание, неочакван Одисей, който се предоставя като зоб, така че кочината на Цирцея да процъфтява.“ (стр.382)
В психоаналитичната работа обикновено сме най-внимателни към това, за което не се говори от пациента. Мълчанието по определена тема или нейното постоянно избягване сигнализира важността ѝ за пациента и липсата на готовност да подеме най-същественото за себе си, утвърждавайки непрестанно факта, че несъзнаваното не иска да знае. Дали би било свръх-интерпретация, ако предложа тълкуване на мълчанието на Фройд и Лакан по отношение на Омировия Одисей? Подчертавам „Омиров“, тъй като Одисей на Джойс служи на Лакан да разясни феномена на синтома в един свой цял семинар. Възможно ли е да нямат какво повече да кажат, от това което вече е написано в Одисеята, защо не я използват за подплатяване на теориите и дидактическите си текстове относно несъзнавано, желание, функцията на Големия Друг? Дали все пак универсалността на поемата, в която е „кондензиран огромен човешки опит“ (проф. Богданов), античен, митичен, който кореспондира на структурните конфигурации на психичното, би могла да се сравни с пътеводител? Омировата творба да се мисли като текст, който вече сам по себе си е интерпретация и би могъл и на нас, психоаналитиците, да служи за учебник, каквато функция е имала Одисеята и във времето си – на наука-мъдрост и извор на знание.
Поемайки риск да попадна в капана, за който Лакан ни предупреждава и който цитирах малко по-нагоре в текста, а именно да стана жертва на собственото мерило за реалност и да предложа лъжливо значение на съдържанието на Одисеята, реших да я разглеждам като дискурс на анализант. И за да се предпазя поне малко от волни интерпретации, ще се опирам върху един Голям Друг, който да гарантира присъствието ми в регистъра на Символичното – в случая Лакановата теория. Вярвам, че от моите думи до момента прозира позицията ми спрямо факта, че съобщавам размишления пред хора, които считам за „знаещите“ за литературата, а аз съм в позицията на този, който не знае. И на този, който е в търсене на място, откъдето може да влезе в текста.
Както в една индивидуална анализа се стремя да слушам и чувам разказа на пациента или поемата в случая, без да се интересувам от действителните факти около произведението (колко са неговите автори; кога точно е фиксиран текстът, който достига до нас и т.н.). От значение не е това, което се е случило в реалността, а в психичната реалност на говорещия. И още повече, както Лакан ни казва в статията си „Субверсията на субекта и диалектиката на желанието във Фройдовото несъзнавано“, има разлика между съдържанието на съобщението и мястото, откъдето то е изговорено. Субектът на изказването е различен от изричащия субект – в изказването субектът е субект, доколкото той в момента говори, а изричащият субект, този на изявлението, е представеният от езика в съдържанието на съобщението, той се появява в това, което се казва.
Когато пациент дойде за първи, път ние го подканваме да разкаже своята „одисея“, лична история, за обратите на съдбата, неочакваните събития и страдания. Кое е това, което го води в кабинета на психоаналитика, на този, който се предполага, че знае? Както Фройд ни казва в един от своите технически текстове „Въвеждане в лечението“, оставяме пациента сам да избере началната точка на разказа си, без значение от къде ще започне. Впоследствие всички парчета от историите ще биват разказвани наново и в тези преповтаряния ще се появяват допълнения, които ще съдействат за намирането на важни, непознати за пациента взаимовръзки.
В тази връзка поемата има едно „аналитично“ начало, а именно – музата е подканена да започне историята за Одисей, от която и да е начална точка. Изборът ѝ обаче е тя да я подхване с историята за Телемах и актуалната ситуация в дома на Одисей. И все пак главният герой е въведен чрез неговото отсъствие. Много по-късно, почти в края на поемата, ще имаме достатъчно на брой разкази от различни хронологични времена, които ще очертават пред нас превратностите на одисеевата съдба и начинът, по който той участва в това, което му се случва.
Одисей воюва десет години и после още десет години скита по света, осем от тях прекарва в прегръдките на Кирка и Калипсо. Възпиран и едновременно подпомаган от външни сили да се прибере при Пенелопа, той непрекъснато е „отклоняван от курса“ на своето пътуване към дома, в резултат на особени решения, които по някакъв начин са взети за него, като че ли от името на агенции извън собственото му желание.
Тезата, която накратко ще опитам да обоснова, е свързана с въпроса за Одисеевото търсене. Моят прочит на поемата на Омир е, че тя изключително красноречиво ни показва как субектът се поддържа в търсене, в желаене. В този отрязък от време – 20 години, Одисей сякаш против волята си е отклоняван от достигането до очертания обект, дома, съпругата, сина, личните богатства, родителите, земята си, поданиците си… Метонимичната верига е дълга, които ако достигне ще се утоли празнината му, той ще намери покой и премеждията/страданията ще спрат. На героя дори му е предречено, че стигайки до крайната географска точка на пътуването си, ще трябва да тръгне наново. Преди да намери спокойната старост и „вечния покой“ ще трябва да направи един последен поход в омилостивяване на Посейдон.
Одисеята ни прави свидетели на „загадките, които желанието предлага на „всяка естествена философия“, френетичността му, подражаваща на бездната на безкрайното, и интимното съглашателство, в което обгръща удоволствието от знанието и от доминирането с наслаждение, не се дължат на никое друго разстройване на инстинкта освен на поставянето му върху релсите на метонимията, прокарани завинаги към желанието за нещо друго.“ Последното е цитат от Екри.
„Трябва да имаме предвид, че въпросното желание се артикулира в един доста хитър дискурс“ (Лакан, стр. 361 от Екри), който умело завоалира една от основните си характеристики, а именно „желание да имаш незадоволено желание (Фройд)“ или „желание за затруднение“ (Лакан).
Одисей в началото на пътуването си обратно към дома, още докато е пълен с дарове, богатства, слава, кораби, другари, си навлича гнева на Посейдон. От момента, в който героят съобщава името си на циклопа Полифем, той вече се сдобива със саботьор, който го следва неотлъчно. „Говорим за това, което прави от човешкото действие подвига, на който се опира неговата епическа поема. Тази страна на подвиг, на постижение, на изход …, това, поради което в крайна сметка (в психоанализата) се говори за преминаване към действие (acting out)“, … тази решителна крачка …, „чието характерно желание винаги е скрито в историята за сметката на неговия успех …“ (стр. 638 от Екри).
След като Одисей напуска острова на Калипсо успява да достигне Итака за 2 години. Бих си позволила да кажа, че с нейна помощ идва моментът, в който започва същинското завръщане на Одисей към дома. Нейното объркване, макар и логично, не съвпада с логиката на желанието на субекта, което, както установихме, е хитро, полиметис, находчиво в способността си да се поддържа неосъществено. Точно както един аналитик може да се поддаде на илюзията на пациента, че „ако искането за задоволяване на нуждата бъде подпомогнато, това би му свършило някаква работа“. Когато попада на остров Огигия с цел да задържи героя при себе си, тя прави така, че да го задоволи напълно, дава на Одисей всичко – вечна младост, вечен живот, нетленни одежди, райски пейзажи, споделя ложето си, на него не му липсва нищо. Задоволява всичките му нужди. Но вместо с това да го спечели завинаги, тя постига точно обратното. Създава условията, в които, когато се изчерпят исканията, се появява желанието. Одисей остава многострадален, защото започва да копнее за нещо друго – да се върне в дома при своята съпруга. „Желанието се поражда в едно „отвъд“ на искането. Колкото повече нуждата, артикулирана в искането е задоволена, толкова повече субектът остава собствено лишен от тях и желанието се очертава в периферията, където искането се откъсва от нуждата“ (Екри). Поражда се желание за онова, което липсва.
Вместо заключение на краткото си изложение бих искала да завърша със стихотворението „Итака“ на гръцкия поет Констанинос Кавафис, което дойде на моето внимание благодарение на г-жа Мимоза Димитрова. Позволете ми да го прочета.
ИТАКА
Константинос Кавафис (1911 г.)
Когато тръгнеш вече за Итака,
моли се да е дълъг твоят път,
с премеждия изпълнен и с поуки.
…
Ни лестригоните, ни страшните циклопи
ще срещнеш ти, ни злия Посейдон,
ако в душата си не си ги приютил,
ако самата тя пред теб не ги изпречи.
Моли се да е дълъг твоят път
и много летни утрини да има,
когато с чиста радост и наслада
в невиждани пристанища ще влизаш;
…
Но не забравяй никога Итака!
И тя да бъде твойта цел заветна,
ала недей по пътя си да бързаш,
добре ще е с години да пътуваш
и вече остарял, платна да свиеш,
богат с това, което си спечелил
по пътя, без да чакаш нищо от Итака.
Итака те дари с това прекрасно
пътуване. Не би поел на път без нея.
Тя няма повече какво да ти даде.
Ала и бедна – тя не те е ощетила,
че с тоя опит насъбран, и с тая мъдрост
разбрал си вече сам какво една Итака значи.
Семинар „Литература и психоанализа“
26.10.2023