Pink Floyd – лудостта отвъд стената

(публикувано в www.webcafe.bg na 28.02.2016)

Ако попитате случаен човек ‚Какво е лудостта?‘, най-вероятно ще Ви отговори, че това е нещо като болест на мозъка, при която човек трайно губи връзка с действителността и му се привиждат измислици или нереални неща. Това обобщение изглежда е толкова широко прието, че рядко подлежи на коментар дори и сред професионалисти.

Но в музиката на Pink Floyd, нещата изглеждат различно. Душевният срив на основателя на групата Сид Барет оставя дълбоки следи у останалите членове. Години по-късно, когато вече без него са постигнали световна слава, те ще заложат темата за лудостта (му) в най-успешните си албуми. Изтъкани от неясни метафори, алюзии и двусмислен език, техните текстове дават едно различно място на лудия – място на човек, който всъщност знае и разбира нещо за света, за което останалите остават слепи. По думите на
Роджър Уотърс относно “Стената”, албумът е останал толкова известен най-вече защото в него има нещо, което постоянно се движи под повърхността и резонира в душевността ни по особен начин.
Именно в този албум и в едноименния филм създаден по него, лудостта заема централно място. Песните предават историята на едно полудяване с зключителна проницателност и жесток, суров тон.

Макар и преплетен с привидно далечни и понякога странни разсъждения, в текстовете може ясно да се отличи един житейски разказ. Главният герой се казва Пинк и историята на живота му, както при всеки друг човек, започва още преди той да се роди.

Песните проследяват неговото детство белязано от отсъстващ баща, който е убит на фронта1, докато Пинк е още бебе, и от обсебващата майка, която не иска за него нищо друго, освен той да си стои вечно до нея.2 3 

От дома историята се пренася към мъчителното му навлизане в обществото представено през образа една жестока училищна система. Класната стая, която става и емблема на целия албум, смазва индивидуалността.4 Свидетели сме как в училището комплексираните учители се гаврят с учениците с почти садистично наслаждение.5 Години по-късно, в своите халюцинации Пинк ще се връща към това училище, където деца носещи едни и същи зловещи маски на лицата си маршируват по поточни линии за да паднат накрая един по един във фунията на голяма индустриална месомелачка, откъдето излизат на парчета кайма.
Но въпреки трудностите през юношеството, Пинк в крайна сметка става музикант – „кървящо сърце“, както го нарича учителя му подигравайки злобно поетичните му наклонности.
В края на първото действие вече като известен музикант и сякаш без да го иска, той е увлечен в лъжливия свят на славата, леките жени, наркотиците и всички други крайности на рок звездите (подобно на истинския Сид Барет).
Но веднъж постигнал успех и слава, започва и неговият душевен упадък. Песните разкриват вътрешния свят на човек, който се изплъзва на света. Той не може да се впише, постепенно бракът му се проваля и той потъва в пълна изолация. Другите хора, техните желания и стремежи му стават все по-чужди и неразбираеми.

Опитите му да се свърже отново със съпругата си са ту вяли, ту отчаяни, и винаги странни 6.

Полудявайки постепенно, той започва да вижда ужасяващото навсякъде около себе си – както в социалните така и в интимните отношения. В неговите мисли и халюцинации се вплитат ужасът и безмислието на войната, бруталността на обществените институции, безумието на тоталитарната идеология и умъртвяващия такт на консуматорския битовизъм. Той вижда майчината любов изобразена като поглъщаща и задушаваща, а майчината прегръдка – като стена. Жена му е изобразена като огромна зловеща богомолка, която се гаври с тялото му, а учителя – като чук, който иска да го смели на кайма (или може би да го направи на чук, също като себе си). В края на своята история, вече напълно потопен в лудостта си, Пинк разбира че е полудял. Във финалния си делир той е изправен пред съда на собствената си съвест и съден за това, че е показал човешки чувства и че е луд, като с това е съсипал живота наблизките си. В това последно действие, когато всички се изреждат да го обвиняват и подиграват, той е изобразен като безжизне на парцалива кукла, подмятана като неодушевен предмет от зловещите гротескно изобразени герои от историята си.

И точно тук, в ужасяващия спектакъл на този извратен „процес“ ние ставаме свидетели на нещо, което е далеч от онова „скъсване с реалността“. Тук, в пика на своята лудост, Пинк се среща с нещо, което се оказва много по-истинско за него от самата действителност. Тук той ни показва, че наистина завинаги е останал просто един предмет в ръцете на всички тези хора, едно парче оживена плът, на което не му се полага да има човешки чувства, един обект, на който другите да се наслаждават, и това е ужасяващата истина за неговото място в света.

И всичко това ние ще го видим в лудостта на Пинк. Ще видим свръхпротективната и контролиращата майка, която нахлува във всеки аспект на съществото му. Някой, който иска да си го държи цял живот в клетката на дома, само за да му се любува вечно. Ще видим училищната система, която го третира като безличен, бездушен бъдещ работник – просто къс месо, което трябва да бъде смляно, оформено и внедрено в системата. Виждаме жена му, за която сякаш никога не е бил друго освен сексуален обект и неговите музикални мениджъри, за които е просто поредната рок звезда, от чиято слава ще изцедят максимално много пари, а след това ще го изхвърлят на боклука при останалите.  

Да съществува само за да бъде обект на чуждото наслаждение е непоносимо за човешкото същество, равносилно на това да бъде жив мъртвец. Ужасяващият отговор на един
екзистенциален въпрос, от който Пинк не може да избяга, е квинтесенцията на неговата лудост.

Ето защо в своя изключителен разказ той съвсем не скъсва с действителността, а точно обратното. Той наистина се срива душевно, но лудостта му не го прави гротескен, хаотичен и нелогичен – напротив, самия свят е разобличен като такъв. В своята лудост Пинк започва да вижда едно
зловещо измерение не само на собствения си живот, но и на съвременността, и неговият ужас е  еспособността да си затвори очите.

Докато „нормалните“ хора могат да държат една вътрешна дистанция от всичко, за Пинк има само едно спасение – пълна изолация. Но неговата лудост ни казва и друго. Поставяйки на сцена зловещата истина за своя собствен живот той разбира и една истина за отвратителната месомелачка на обществото и неговия бит. Пинк вижда не просто себе си, но и съвременния човек просто като предмет, роботизиран бездушен работник, чук в безкрайната армия от еднакви чукове, или просто като поредната тухла в стената. Веднъж потопен в този страшен свят, желанията и страстите на другите му стават чужди, странни и дори плашещи. Той не може повече да сесвърже с друго човешко същество, така както другите го правят. Обществото е разобличено като брутално, нечовечно и безжалостно експлоатиращо всички, а близките му хора – като чудовищно себични същества, които се редуват да го ползват като неодушевен предмет за собственото си болно наслаждение. През целия си живот Пинк градистената именно за да се предпази от ужаса на една действителност, на която нито може да придаде друг смисъл, нито да скрие от себе си.

И след всичко това е съвсем логично, че в големия театрален завършек, когато съдът го намира за виновен отвъд всякакво съмнение и заслужаващ най-голямата тежест на закона, неговата присъда е да се реализира най-дълбокия му страх – стената да бъде разрушена и той да бъде ‚изложен‘ на останалите хора. (равносилно, може би, на смърт?) Крахът на стената е края на историята.

Обикновено в тази история стената се свързва с отчуждението, с някаква фундаментална социална пречка, нещо наложено отвън, което ни разделя. Една бариера, с която съвременният човек трябва постоянно да се бори, за да не загуби връзка с останалите хора. Разбира се, от една страна всичко това е така, но от друга гледна точка именно в това се крие и голямото недоразбиране на цялата история. Защото Пинк, въпреки че се опитва да се измъкне от своя затвор, всъщност има нужда от своята стена и именно това е сърцето на разказа. Той сам я е изградил – тя е единственото нещо, което го предпазва от свят, който е неспособен да понесе, и в това се корени целия парадокс на неговата трагедия.

Неговото нещастие всъщност е предречено още когато се ражда. Втората песен е едно послание към него, което съдържа част от онова, което той ще разбере по най-болезнения начин: (Песента ‚Thin Ice’ (Тънък лед):

„Мама обича своето бебе, и тати те обича също. И морето може и да ти изглежда топло, а небето – синьо. Но ако ти решиш да се попързаляш по тънкия лед на модерния живот, влачейки след себе си мълчаливия укор на милион белязани със сълзи очи – то тогава не се чуди, когато ледът под краката ти започне да се пропуква, а ти да потъваш обезумял, безпомощно стържейки със нокти леда, докато страхът се разлива зад гърба ти.“

Ако предишни албуми на Пинк Флойд като “Тъмната страна на луната” са поставяли въпроси, както казва Роджър Уотърс, относно човечеството и дали то е способно да бъде човечно, то “Стената” е със сигурност отговор – светът може да е само привидно „нормален“ или „човечен“ и човек може да живее в него само докато е способен да изтласква от съзнанието си и да не знае някои истини. Той трябва да не знае цената на своето щастие и парадокса на своите желания. Той трябва да може да вижда себе си като нещо повече от гайка, в огромната машина на обществото. Само способността да се дистанцира вътрешно и да не вижда ужасното в света ще му позволи да живее „нормален“ живот.
Има много възможни интерпретации на тази история и можем да си спекулираме до безкрай какво означава всичко и накрая пак да бъркаме. Едно обаче е сигурно – Пинк Флойд ни показва, че има едно измерение на нашите фантазии, сънища, измислици и дори на лудостта, което ни води отвъд логичното и рационалното и ни тласка към неща, които могат да се окажат по-истински за нашия вътрешен свят, по-реални от самата реалност. Неща, които не можем да приемем с лека ръка и за които не можем да мислим без да поставим под въпрос координатите на собствената си „реалност“.

Музиката и текстът на този албум са мрачни, сурови и тягостни, но същевременно показват една истински дълбока човечност и състрадание към най-отхвърлените и най-онеправданите в нашите обществата – лудите. Едно невероятно уважение към хора, които имат какво да ни кажат, и чиито нелепости си струва да чуем.

Автор: Валентин Йорданов