Семинарът “Литература и психоанализа”

от Иван Дулов и Мария Калинова

От 2016 г. насам в Ректората на Софийския университет се провежда ежемесечният семинар “Литература и психоанализа”. Всеки последен четвъртък на месеца Асоциация “Българско психоаналитично пространство” и Катедра по “Теория и история на литературата” на СУ “Св. Климент Охридски” инициират среща, на която се обсъждат понятия, фигури, художествени и изследователски текстове, централни както за психоаналитичната теория и практика, така и за литературната теория и история. В настоящия организационен екип участват Мимоза Димитрова, Розалина Дочева, Иван Дулов, Георги Илиев, Ирина Калбанова, Мария Калинова, Богдана Паскалева, Еньо Стоянов, Камелия Спасова, Дарин Тенев, Елица Цигорийна. Срещата между постоянните членове на семинара първоначално се състоя през пролетта на 2014 г. в рамките на академичния семинар “Das Unheimliche: литература и мимесис I” с автори Мария Калинова, Камелия Спасова, Еньо Стоянов, Дарин Тенев, чиято изходна точка е анахроничното сговаряне на Платон, от една страна, и Фройд, от друга. Последва работа в т. нар. „картел“ (форма на работа в психоаналитичните асоциации, въведена от Жак Лакан, включваща от трима до петима участника, както и външен за групата модератор). Идеята за картела беше на Иван Дулов, а предложената от него проблематиката се отнасяше до меланхолията в психоанализата, но бяха въвлечени и изкуствоведски въпроси и примери от творчеството на нобелисти като Орхан Памук. Част от работата на картела стана видима с публикациите в тематичния брой 37 от 18-24.11.2015 на „Литературен вестник“ с водещи редактори Иван Дулов, Мария Калинова, Елица Цигорийна.

Какво стоеше зад замисъла на тези срещи? Задавахме си въпроси за възможните съвпадения и разминавания между тези две полета – това на литературата, от една страна, и на психоанализата, от друга. Както още Фройд е отбелязал – „Поетите винаги са преди нас (по отношение на откритията, свързани с човешката душа – бел. И. Д.)“. Това ни караше да мислим за един съвместен размисъл и дебат, организиран около конкретна тема, в рамките на дадена академична година. Формата на работа включваше обичайно четирима представящи и модератор на дискусията. Всяка отделна среща разглежда отделна тема, в рамките на предварително избран работен текст (това бяха както литературни произведения, така и психоаналитични текстове). Епизодично, работните ни срещи протичаха и във формат двама представящи и един модератор. Самите срещи образуваха нещо като цикъл лекции и дискусии, обединен всяка година от различна, предварително обсъдена, тема.

Постепенно нашият организационен екип се разшири с нови участници – това бяха представящи (психоаналитици и преподаватели от катедра „Теория на литературата“ в СУ), които са участвали в работата на семинара и са се ангажирали с представяния по конкретен въпрос. Като през годините се включиха изключителни специалисти в отделните обсъждания. Сред тях са Димитър Божков, Василен Василев, Венцеслав Вътов, Димка Гичева-Гочева, Георги Гочев, Николай Гочев, Владимир Градев, Екатерина Григорова, Десислава Гъдева, Явор Гърдев, Емил Димитров, Иван Драгоев, Кристиян Енчев, Франческа Земярска, Валентин Йорданов, Валентин Калинов, Теодора Карамелска, Огнян Ковачев, Катерина Кокинова, Антоанета Колева, Ирена Кръстева, Милкана Лазарова, Нина Николова, Миглена Николчина, Георги Павлов, Невена Панова, Бойко Пенчев, Александър Петров, Яница Радева, Албена Стамболова, Иванка Стъпова, Божана Филипова, Иван Христов, Тодор Христов, Теодора Цанкова, Диана Циркова и др. Благодарения на Асоциация “Българско психоаналитично пространство” последната сбирка на семинара за всяка академичната година представляваше своебразно закриване от гост-лектор, сред които са френските специалисти Андре Мишелс, Клод-Ноел Пикман, Жизел Шабудез.

Започнахме с темата за „Едип“. Великата творба на Софокъл вече векове вълнува читатели, изследователи, специалисти от различни полета. Кой всъщност е Едип? Какъв е този „син, който не е трябвало да се ражда”? Какво е необичайното в неговата съдба? Какъв е всъщност този човек, убил своя баща и оженил се за своята майка? Защо Фройд избира да наименува едно централно понятие в психоанализата именно „Едипов комплекс”? Това са част от въпросите, които поставихме в този семинар. Разгледахме също така различните парадигми в полето на психоанализата и литературата, които са разработвали въпроса за Едип, както и неговото отношение към други въпроси, поставени в редица текстове – литературни и психоаналитични. Опитахме се за да мислим потенциите на историята за Едип като водещи отвъд границите на Софоклевия парадигматичен вариант.

Втората академична година (2017-2018 г.) от нашата работа, посветихме на темата за „Съблазняването“. Разгледахме въпроса за съблазняването в кръстосната точка между художественото произведение, психоанализата и дискурсите за литературата. Става дума за централното място, придавано на съблазанта в съответните полета, изследването на езиковия и фантазмения характер, който тя носи в себе си, както и за настояването за връзката на съблазняването – вече като процес – с възможността ни да интерпретираме изобщо. Въпросът за съблазняването е наличен в психоанализата още от нейното начало. Размишленията на Фройд върху съблазняването започват с опитите за изясняване на етиологията на хистерията в края на XIX век. В ранната теория за съблазняването има различни аспекти, които засягат времевите, топическите и икономическите измерения на проблема, както и въпроса за развитието на сексуалността. Тези аспекти биват подемани отново от Фройд в светлината на неговата преоценка на клиничният му опит. През цялото време при Фройд е налична една тенденция към разширяване на идеята за съблазняването, което поставя проблема в сърцевината на конституирането на субективността като такава. Част от въпроси, които си разработихме, бяха : Как оперира съблазняването? Какво цели то и до какви ефекти довежда? Процесът или крайният резултат е във фокуса? Има ли връзка между травма и съблазняване? Кое е травматичното в съблазняването и каква е връзката със сексуалността? Какво е отношението между съблазняването и преноса? Какво представлява “любовта” в преносните отношения? Кой всъщност е субектът на съблазняването и как се вписва то в несъзнаваното? Каква е ролята на езика, фантазията и теорията? Има ли значение на какъв език и в каква култура се говори за съблазняването? Има ли литература без съблазън? Но също: има ли съблазняване, което по някакъв начин вече да не е литературно? Как психоанализата и дискурсите за литературата пресемантизират думата за съблазняване в употребите на обикновения език?

През следващата година на семинара (2018-2019 г.) работихме по проблемите на „Нарцис и нарцисизъм“. Историята на Нарцис знаем добре най-вече от Овидий. Нарцис е онзи прекрасен младеж, на когото пророкът Тирезий предсказва, че ще стигне зрелостта, ако себе си не познае. Наказанието чрез метаморфоза в шафраново цвете на самовлюбения момък трайно превзема европейското въображение, като се превръща в ключов епизод за историята на литературата, изобразителното изкуство, философията, теорията и психоанализата. Терминът нарцисизъм е първоначално въведен през 1899 г. в изследванията на немския психиатър Пол Неке, а през 1910 г. Фройд използва за първи път понятието в една дълга бележка, добавена към третото издание на “Три есета върху теорията на сексуалността” (1905 г.). Концептуализирането на нарцисизма продължава по-късно при Фройд в “Един спомен от детството на Леонардо да Винчи” (1910 г.), “Председателят Шребер” (1911 г. ), “Тотем и табу” (1912-1913 г. ), като най-приносно терминът и областта му на прилагане са развити в “Към въведението в нарцисизма” (1914 г). Диференциациите на нарцисизма като психоаналитичен проблем следват и в работите на Ференци, Абрахам, Лу-Андреас Саломе, Карен Хорни, Кохут, Андре Грийн. При Лакан нарцисизмът се поставя като централно място по отношение на формирането на Аз-а и основаването на един от регистрите на психичната структура (Въображаемото). Вече като пресечна точка между психоанализа, литература, литературна теория темата “Нарцис и нарцисизъм” би позволила да се преразгледат наново някои от традиционните отношения между автор-герой-читател, а във връзка с вътрешното пространство на творбата да се отчлени функцията на определени двойни (огледални) структури, да се мисли за концептуализирането и самоконцептуализирането (самоделирането) на творбата, както и по какъв начин единството (идентичността) на текстовете се изгражда през собствените им интерпретации и др. От друга страна, работата върху проблемите: нарцисизъм и идентификация; нарцисизъм и избор на обект; нарцисизъм и психоза; автоеротизъм и развитие на либидото; Въображаемото и другия/Другия; ролята на мита; съотнасянето звук (ехо-фантазии) и образ; тяло и себеразпознаване и др. би позволило да се разкрият по-невидими процеси на съвременната култура и да се позволи ново завръщане към предпоставките да се критикува съвременната култура като култура на нарцисизма. Някои от ключовите кризи на съвременното общество във връзка с нарцисизма вече бяха експлицирани през практиката и разглеждането на конкретни случаи в предишни семинари: нарастващата грижа за себе си като източник на жизненост, нарастващото самозадоволяване и инструментализирането на другите, непреодолимата фасцинация от славата и знаменитостта, страхът от конкуриране и др. През примерите на ключови по темата художествени произведения, работа с конкретни психоаналитични текстове, личната практика, както и като плод на среща и засрещане между отделните лектори и аудитория (в познатите досега семинарни формати), се надяваме тазгодишния семинар да продължи тази линия на критика на нарцисизма.

Четвъртата ни работна година (2019-2020 г.) мина под знака на „Интерпретацията“. Запитахме се – каква е ролята и мястото на интерпретацията, възможно ли е синхронното съществуване на множество несъвпадащи интерпретации и кои са режимите, които настояват тълкуването на значението да се сведе до едно? В исторически план онова, което проправя пътя на светската херменевтика и необходимостта от интерпретация, е полагането на една специфична асиметрия – тази на човешкото неразбиране. Всяко подновяване на разговора за необходимостта от интерпретация е и подновяване на значението на тази основополагаща асиметрия, на нейната роля по отношение на творчеството и възможността за рефлексия. Първоначалната версия на теорията за интерпретацията в полето на психоанализата е очертана от Зигмунд Фройд в „Тълкуване на сънищата“ от 1900 г. и се отнася до формированията на несъзнаваното – погрешни действия, лапсуси и симптоми. Така се очертава основната цел на интерпретацията като вдигане на „завесата“ на изтласкването. Самият Фройд отхвърля всякакво приложение на интерпретацията, което не почива на материала, идващ от несъзнаваното на пациента. Т. е. интерпретацията не предлага на анализанта ново послание, а служи, за да позволи на анализанта да чуе посланието, което той/тя несъзнавано адресира към самия/самата себе си. По отношение на техниката на психоанализата подчертаването на множествеността на смисъла е един от начините, с които аналитикът изпраща посланието на самия пациент, обратно към него, в обърната форма. Стойността на една интерпретация се състои в това не винаги тя да кореспондира с реалността, а в това, че тя е способна да произведе специфични символни ефекти. Така въпроса за множествеността на интерпретацията винаги изисква полагането на друга множественост – тази на смисъла на изтласканото по отношение на психоанализата, но и тази на текста във връзка с литературознанието. Подобно извеждане на плурализма на значението проправя път на съвременните дебати върху категориите „актуалност“ и „потенция“ на смисъла и подчертаването на едно повтарящо се несъответствие между тях. Но също така отваря място за другия, доколкото добавянето на ново значение е разбиране и за нещо друго, възможно е само през една интерсубективна основа.

Петата ни година (2020-2021 г.) беше посветена на „Идентификация и игра“. През 1915 г. понятието за идентификация при Фройд търпи значителни промени. Идентификацията вече се разглежда като един съществен за изграждането на либидинозните връзки процес, развиващ се между Аз-а и другия/другите. Загубата на обект, който е бил нарцистично инвестиран, дава за резултат един феномен, описан от Фройд в “Траур и меланхолия” като “идентификация на Аз-а с изгубения обект”.

В “Масова психология и анализ на Аз-а” Фройд описва три форми на идентификация: “Първата, това е първичната форма на емоционална връзка с обекта; втората, по регресивен път се превръща в заместител на либидинозната връзка с обекта, сякаш чрез една интроекция на обекта в Аз-а; и третата, която може да позволи възприемането на едно общо качество, споделяно с някой друг човек, който не е сексуален обект”.

Жак Лакан подема отново въпроса във връзка с изграждането на Аз-а, разглеждан като една поредица от идентификации, в своя текст върху “стадия на огледалото”. Идентификацията с образа в огледалото според Лакан става основа на една постоянна структура на субективността – парадигмата на регистъра на Въображаемото. Тази идентификация с образа в огледалото включва редица важни трансформации в субекта, най-основните от които са свързани с агресивността и отчуждението. От друга страна, Лакан ни посочва важността на символната идентификация особено по отношение на идентификацията с бащата в последния етап на Едиповия комплекс. Тезите на Лакан във връзка с идентификацията – особено по отношение на символната идентификация – ще претърпят значителни развития и ще доведат до важни последици, засягащи въпроса за унарната черта, инстанциите на Аз-а, края на анализа и това, което Лакан нарича “идентификация със симптома”.

Историята на понятието „идентификация“ в контекста на психоаналитичната традиция е изключително разклоняваща се към различни сфери на познанието и опита. Ситуирането на термина в множество полета на хуманитарната мисъл през ХХ век поставя въпроса за възможното му съжителство и взаимодействие с интерпретативни процедури от друг порядък спрямо психоанализата. Особено от 90-те години нататък в българското литературознание изследването на идентификацията и идентифицирането е многократно аргументиран подход към художествените произведения и свързването на автора и читателите с него. Проблемите за отъждествяване с човек, идеология, социална роля, технологии като проблеми на литературата и литературната теория много често засягат и въпроса за сингуларното, за единичното и единното при конструирането на значение, за идентичното и подражателното (миметичното). Частен случай на идентификацията в литературата се явява и Verfremdungseffekt, за който настоява на първо място Брехт като дидактическо произвеждане на зев в идентификацията.

Какво има да добави Хамлет към разбирането за идентификация днес? Какво съвременната психоанализа може да добави към интерпретациите на трагедията „Хамлет“? Какви противоречия подсказват отделните преводи? Дали пиесата всъщност не е един литературен пример за идентификация с мъртвия баща и дали играта може да произведе дистанция в отъждествяването? Как са възможни отместванията на едно епистемологическо равнище, концептуалният пренос между дисциплините, но как е възможно и подобен пренос да бъде „овладян“? Семинарът предостави различни възгледи по отношение на изказаните колебания. Особено ценен за атмосферата на отделните сбирки е характерът им на лаборатория, възможността отделните участници – психоаналитици, литературни теоретици и историци, философи и филолози, режисьори и актьори – да въведат аудиторията в проблематиката през онова, което наистина ги засяга, да говорят за общото през субективното.

Нашата шеста година (2021-2022 г.) мина под наслов : „Пренос и любов“. Любовта е една от най-явните теми, където психоанализата и литературата могат да се срещнат. И не защото в тези две полета, не само разнородни едно спрямо друго, но и носещи разнородност вътре в себе си, има някакво споделено съгласие за това какво е любовта – далеч от това, – а защото и двете от създаването си не са спирали да търсят все нови начини да поставят въпроса за любовта, да го формулират и да го преосмислят през особените констелации, в които любовта попада през неразривното си и нееднозначно отношение със словото и със знанието и незнанието.

Каква е връзката между говоренето или писането за любов и любовта? Има ли сигурност, че думите за любов – често повече от една в рамките на един език – назовават едно и също? Трябва ли човек да се довери на повтаряната с лекота и незнание теза на Св. Бернар от Клерво, че не можеш да обичаш онова, което не познаваш? Какво е несъзнаваното знание на любовта?

Въпросите на любовта под различни форми са били разглеждани в хиляди произведения, от античната поезия до Маргьорит Дюрас, Джон Фаулз или Габриел Гарсия Маркес, през Провансалската лирика, Ренесансовата литература, през романите на 18-ти и 19-ти век, Марсел Пруст и толкова много други автори и произведения. С откриването на проблематиката за преносната любов обаче Зигмунд Фройд отваря нова перспектива към всички подобни въпроси. Още в „пред-аналитичните“ търсения на Фройд – най-вече в хипнозите на хистерици, които той провежда заедно с Бройер – отношението на болния към лекаря се откроява с граничещо с магия (Zauberei) доверчиво послушание (gläubiger Gehorsam). Фройд се отказва от хипнозата и започва да лекува с „новата техника на психоанализата“. В психоанализата с болни обаче той отново се натъква на любов. Дори и аналитикът, за разлика от хипнотизатора, далеч да не цели влюбеността на своите болни, болните упорито държат на любовта. Влюбеността на болните към аналитика започва да измества отдадеността им към анализата, откъдето любовта отново се оказва „пречка“ пред лечението. Щом си дава сметка за преноса обаче, Фройд спира да гледа на влюбеността единствено като на пречка. В „Динамика на преноса“ (1912) Фройд напомня, че колкото и да е изкушаващо за аналитика, той не бива да се ласкае от любовните чувства на болния, тъй като тези чувства може и да са насочени към него, но не са предназначени за него.  Концепцията за пренос не спира да се диференцира. Фройд заговаря и за „умерен положителен пренос“ като за най-благоприятния климат на една анализа. Тази добронамерена и благодатна разновидност на любовта (Liebe) изглежда противоположна на влюбеността (Verliebheit) – разлика, с която Фройд ни завещава възможността да мислим целия спектър от деструктивни и недеструктивни измерения на любовта, която е и най-любимото страдание на невротика, и основен невротичен дълг, напомня Фройд.

През 1960 г. Семинар VIII („Преносът“), Лакан представя следната история „Представете си, че виждате пред вас красиво цвете или узрял плод. Протягате ръка, за да го вземете. Но в момента, в който го правите, цветето, или плодът, избухват в пламъци. На мястото на цветето, или плода, се появява друга ръка, която се протяга към вашата ръка.“ Чрез тази кратка история Лакан въвежда основни характеристики на любовта, които не са без отношение към аналитичната клиника: внезапността, изненадата в появата на любовта: любовта се явява мистериозно и извънредно събитие (в смисъла на Бадиу), което се появява сякаш от нищото; връзката на красотата със задоволяването: може да се приеме, че цветето (или плодът) представляват обекта на красота и техният предполагаем мирис и вкус предполагат задоволяване. Това разкрива и начина, по който Лакан различава обекта на желанието от обекта на нагона; в любовта протягането надскача захвата: точно както пламъците избухват от обекта в момента, в който протегнем ръка към него, по този начин и всеки наш посредник (думи, образи, или пък музика или поезия) се провалят при опита си да опишат наистина преживяването на любов; нарцистичното измерение на любовта: на мястото на цветето, или плода, се появява друга ръка като огледален образ на нашата собствена.

През настоящата академична година (2022-2023 г.), сме избрали за тема на нашата работа „Границите на знание и желание. Фауст“. Формулировката „Границите на знание и желание. Фауст“ препраща към работата на Жак Лакан в Семинар XX „За женската сексуалност. Границите на любовта и познанието“ (1972-1973) и към „трагедията на познанието“, белязала литературната фигура на Фауст. Самият проблем е поставен при Фройд за пръв път, като неговата формулировка може да бъде обяснена и през два стиха на Гьоте. Връщайки се често към репликата на Мефистофел от „Фауст“ „Das beste, was du wissen kannst,/ Darfst du den Buben doch nicht sagen“, основателят на психоанализата обръща внимание на загадката за „най-доброто“ от онова, което учителят „знае“, ала независимо от желанието му, той не може да каже на „младите“. В „Реч на Зигмунд Фройд в Гьоте-Хаус във Франкфурт“ (1930) Фройд отнася и към самия автор този парадокс – въпреки всички откровени изповеди на поета, „най-ценното“ и „главното“ ще остане „старателно“ скрито. Така Гьоте се превръща в име, свързано с граница в рамките на просвещенското „знание“ и с един епистемологически обрат. Признат за централна фигура на движението „Буря и натиск“ (на нем. „Sturm und Drang”), Гьоте заедно с Фридрих Шилер, Йохан Готфрид Хердер, Фридрих Максимилиан Клингер, Фридрих Готлиб Клопщок, Хайнрих Леополд Вагнер и др. демонстрират в своята литературна, философска и музикална дейност как самата интелектуална нагласа на Просвещението е станала предпоставка за заобикаляне на разума като върховна инстанция при отключването на „избликващите“ чувства, творческото фантазиране и способността за въображение. По отношение на психоанализата поетичната фразеология на Гьоте допринася към концептуалната работа на Фройд с понятия като „Trieb“/“Bildungstrieb“, с модела на „Urphänomen“, литературната репрезентация на „вечната женственост“ и „майките“. Интересно е да се разгледа и значението на Гьоте в сънуването. Той има своите проекции както като сънувана фигура, така и като поетичен език, провокиращ асоциации и интерпретации подобни на примера със съня „овчата глава“. Въпросът за знанието и желанието в психоанализата е свързан, от една страна, с въпроса за разликата между знание (“connaissance”) и познание (“savoir”), а от друга страна, с несъзнаваното желание на всеки един субект и истината за това желание. Лакан очертава тези разлики, следвайки Фройд, като същевременно представя проблема за формирането на Аз-а и фундаменталните разлики между Аз-а и субекта на несъзнаваното. Именно истината за несъзнаваното желание на субекта ще се превърне в централен въпрос на всяко психоаналитично лечение. Психоаналитичните лечения разгръщат процес на достъпване до едно Символно знание посредством свободните асоциации и при следването на дискурса на Несъзнаваното. Абсолютното знание е невъзможно, за което свидетелства несводимото разделение между субекта и знанието, – нещо, което Фройд добре е разбирал. Именно оттук следва разграничението на психоанализата от философията и научния дискурс като цяло. Къде остава литературата спрямо аналитичния и академичния дискурс и къде са границите между тях, е тема на всяко едно издание на семинара „Литература и психоанализа“, но през идната година проблемът ще бъде разгледан през неговата „най-добра“ страна, за която, както стана ясно по-горе, винаги остава „старателно скрита“.

Автори: Иван Дулов, Мария Калинова