/Разказът „Живи” от Анна Старобинец/
доц. Диана Циркова
Семинар на Асоциация „Българско психоаналитично пространство”,
декември, 2009
Тема: Психозите
„Четвърти пореден ден ми телефонират от фабриката и ми съобщават: поръчката ви е изпълнена.
Аз обаче още премислям. Още не съм съвсем сигурна.
Лъжа. Нещата отдавна са решени, просто отлагам. Не мога да се откажа от решението си. И не защото вече платих /макар че парите са много, огромна цифра пари!/, а защото струва ми се, само в името на това живея всичките последни дни. И ако днес се откажа от решението си, утре просто няма да имам ни най-нищожната причина да стана, да се облека, да си натъпча храна в устата…никаква причина да помръдна.”
Представете си, че в Москва е избухнала нова революция. В нея са загинали 10,5 млн души. Оцелява героинята и още 1000 души.
Единствената фабрика, която оцелява, се намира в покрайнините на Москва и произвежда модели – модели на човешки същества.
Разказът се води от 1 л.ед.ч. и разказвачът–жена няма име. Тази безименна, оцеляла след революцията жена прави опит да възстанови мъжа, с когото е живяла, като направи поръчка на неговия модел. Тя като че ли успява – получава от фабриката един жив модел на този мъж, който възпроизвежда оригинала да най-малки подробности / до тридневния белег от порязвяне при бръснене/.
Паралелно с този разказ тече разказът за началото и развитието на революцията. Тя е инициирана от мръсни, бездомни, „смрадливи” хора, които населяват метрото и които наричат себе си ….”Живи”. А героинята ги нарича „ТЕ”. Точно в този паралелен разказ се разбира, че малко преди революцията в Москва са започнали масирано производство на „неживи хора” – по същество –роботи. Това са „…полезни домашни помощници. ..строители, техници, оксиженисти…ченгета…” със скърцащи механизми, безизразни очи и без мозъци, с бутони на ръцете и тила.
„Впрочем тази новата „женска” серия, дето я пуснаха миналата година…Наистина не се различават. Понякога виждам някоя в супермаркета с количка за пазаруване…Стегната, със спортна фигура, с тен, елегантна, равнодушна…Морен поглед…Жена фея, жена въздух, жена полиетилен. И отначало дори не можеш да разбереш: просто изрядно поддържана жена ли е /преди десетина години съществуваха такива – когато още и помен нямаше от никакво производство/ или е „нежив човек”. На тези, новите, копчетата им не са отвън, а са под кожата. Понякога прозират…А понякога изобщо не личат…”
Като че ли революцията е била на живите срещу роботите. „Сякаш по някаква причина искаха да унищожат роботите. Но несамо тях. Те изтребваха наред. Отначало онези горе – които не бяха се присъединили към тях. А после се избиваха помежду си.” Кой е победил, кои са оцелелите?
И тук се включва една мини история, нещо като градска легенда, като суеверие, като опит да избегнеш съдбата или да я предизвикаш. „ От години вечесъществувал такъв градски ритуал: човек пише на много мъничко листче /непременно съвсем миниатюрно, буквално двана два сантиметра/ най-съкровенното си желание със съвсем микроскопични буквички…, но без съкращения. Пъха написаното в статуята и чака три дни. След три дена се връща, проверява и ако си намери бележката – уви, това означавало отказ на статуята да изпълни молбата му. Но ако бележката я нямало, значи била съгласна.”
Няколко дни преди края на революцията героинята носи на статуята листче, на което пише „да умра”.
Но да се върнем отново на първия разказ. Тя усеща, че не може да живее с този, който е Модел, въпреки, че изглежда като истинския, дори миризмата му е същата: „Странният поглед, чуждото лице- всичко е без значение. Важна е само миризмата. Ако тя е друга…Неговата е. Вдъхвам, вдъхвам”.
Но дори тази пълна идентичност с оригинала – диоптрите на очите, навиците му да разхожда кучето, /което е изчезнало по време на революцията/, да я събужда в определено време сутрин и да й прави кафе – всичко става непоносимо за нея : „Аз го направих такъв. Аз исках всичко да е както преди. Глас, походка, жектове. Вкусове, интереси, спомени. Навици, думи, реакции…Дори зрението минус 5 диоптъра и лошата координация на движенията. Дори трохите около стола му в кухнята. Дори тъпото пошло „слънчице” – така ми викаше. Всичко, всичко…Промених само едно нещо, там във фабриката. Казах: нека си бъде вкъщи. Нека излиза съвсем рядко и винаги да е наблизо. За да не вижда тази уродлива градска пустош. За да е винаги с мен. За да се връща винаги. За да не се повтори.”
И един ден героинята му казва: „…ти не си истински…от нас двамата само аз останах жива”
„Що за дивотии? …Какви ги говориш…Какви Живи? Не говори глупости. Няма такива. Те загубиха…струва ми се …” – това й отговаря моделът.
Защо героинятане си спомня края на революцията. Какво се е случило?
Ето каква е версията в разказа за революцията:
„Доста смътно си спомням края на революцията. Споменитеми тънат в розова, щадяща мъгла. Сигурно не може човек да запомни такива неща и да остане нормален.
Но най-важното си спомням точно.
Кръв. Воня. Дим.
Трупове.Взривове.Викове.
Денят, когато той не се върна.
Денят, когато написах с много дребни буквички на много малко листче само „да умра” – и го занесох при статуята, долу, където бяха само те. Сигурна, че няма да изляза жива. Но излязох / в несвяст, в полусън, дори не помня как/. Статуята ми отказа.
Най важното си спомням съвсем точно.
Самота.
Скръб.
Безлюдност.”
Разказът за възстановения модел има своя версия: „Края на революцията си спомням съвсем смътно. Последното, което помня, е денят, в който написах с много дребни буквички на съвсем малко листче само това „да умра” – и го занесох долу при статуята, където бяха само те.
И статуята ми помогна.
Но за мен лично какво от това?
За мен по памет сглобена от този, който не можеше да живее без мен.
Този спомен се свъща при героинята, когато е в банята и прерязва кожата на китката си с бръснарско ножче: „…не тече кръв. Кожата странно се отделя от ръката ми на мокра ципа, под нея виждам пластина от съвсем тънка пластмаса с две дискретни плоски копчета. На едното пише ПРЕЗАРЕЖД, а на другото – ИЗКЛ.”
Края на разказа, преповтаря неговото начало: „Лъжа, вече всичко съм решила, просто протакам”. Отново героинята трябва да направи усилие. „Спирам водата, сядам на дъното на ваната и меко натискам копчето.”
Това, което остава след разказа у читателя е страх – безобектен и неясен като произход и насоченост, но много силен и осезаем. Нещо, което те засяга, нещо за което знаеш, но би искал да си спомниш.
Защо мисля, че разказите на Анна Старобинец и в частност в разказа „Живи” могат да бъдат открити характерните за разказа на психотика оси и кои са те?
На първо място отношението към обекта или по точно историята на загубения завинаги обект. Но това не е обектът, с който си се свързал, преди да го загубиш. Това е загубата преди да си направил връзка, преди да си го открил. Неговото възстановяване, неговата цялост са невъзможни. Има опити той да бъде разпознат чрез отделни елементи миризма, очи – в разказа на героинята предлагат да избира очи от албум – „виждала съм такива албуми по фризьорските салони. С разноцветни кичури коса. В този на всяка страница има очи с всевъзможни отсенки…” Има опити да бъде реконструиран –„ Миналия месец всеки ден пътувах. До фабриката. С куп снимки, с видео- и аудиозаписи, стари т-шъртки и ризи, с бележниците. И разказвах, разказвах, разказвах – за всичко. Нощем изписвах топчета хартия – за да не забравя нищо, за да не се забъркам в подробностите.” Но когато моделът е готов – това също е непоносимо – външно е същият, но каква е връзката с него – тя като че ли е невъзможна.
На второ място идеята за раждането и смъртта. Раждането е описано по следния начин – малка спаружена кукла, която е потопена във вана с хранителен разтвор и след три дни се превръща в модел – пълно подобие на човека, когото си пожелал. Когато избира какъв вид да бъде робота, във фабриката и предлагат най-новия модел, наречен М . Героинята прави асоциации „М като Мъртвец” и „М като морга”. Обясняват й – „този модел не може да се държи на пауза, не може да се изключи, не може да ес препрограмира. Той е своево рода ръчна изработка в единствен екземпляр…Модел М не просто прилича на човек. Той е пълно подобие. Той функционира по принципа на човешкия организъм. Страда от студ и жега, нуждае се от храна и вода, реагира на външни дразненители като живо същество… Крайно крехък и уязвим. В този смисъл не е най-удобен за бита…” Кое го различава от човешкото същество – може би липсата на любов.
Как е представена смъртта в разказа? Тя може да бъде само масова и насилствена. Избити са милиони- „размазаха ги с чукове, ръце, камъни, тояги. За няколко часа Садовое колцо се превърна в гробище с разтрошени железа и размазани тела”. Освен това всеки, който е застигнат от смъртта може да бъде заменен, възстановен, ако някой много силно желае това. Индивидуалната смърт е натискане на бутон и изключване.
На трето място идва Идеята за „ТЕ” – те живеят под земята, имат „подпухнали лица с неправдоподобни цветове /цветовете на дъгата/ имаха странно изчаквателен вид. Смрадливите им скапани дрипи, смрадливите им скапани уста се бърчеха от непонятно напрежение. Посинелите им езици бавно и лепкаво се въртяха… зад изронените зъби.” Разбираме, че Те са опасни, кръвожадни, отмъстителни и зловещи. В разказа не чуваме Защо Те са такива.
„Хващаха ченгетата, които пазеха на входа. Или случайни пешеходци, които минаваха наблизо. И ги мъкнеха надолу, към дъното.
Отскубваха с черните си пръсти с посинели вроговени нокти гофрираната настилка на бавно плъзгащите се стъпъла и нотикваха плячката си, своите пленници направо в дупките, в тънещите вътрешности на ескалатора.
Или ги бутаха под мотрисите. Вече ги караха те самите – радостни от скоростта, ухилили беззъби уста с напукани устни. Бяха изхвърлили в движение машинистите в тъмните тунели за рабост на затлъстелите плъхове. А някои оставяха труповете на съседната седалка до себе си и на шега ги наричаха помощници.”
След революцията входовете на Московското метро са запушени – „за да не се повтори никога”, както казва героинята.
На четвърто място можем да анализираме Идеята за времето и пространството. Има ли време в разказа? Кога се случва това? Няма минало, настояще, бъдеще. Няма година, век, хилядолетие. Единственото разграничително събитие е революцията и свидетелстването на героя. Има само преди и след Катастрофата.
Пространството се задава чрез две координати – горе –долу и опасно-безопасно. Това изчерпва всичко.
А как се появява сексуалното?. Идеята за Сексуалността се появява два пъти като гласове от радиото и то в деня на революцията. Ето какво излъчва първата радиостанция:
„…Простатаб наистина е наистина най-ефикасното лекарство не само за заболявания на простатата, но и за всички болести на мъжките пикочно-полови органи….Простатабът е ново качествено средство, което стопроцентово освобождава мъжете от ненужни …ъъ…проблеми..”
Ето и второто предаване, което тече докато Те нападат колата на героинята в дена на революцията: „ – …С много мъже ли сте спали Маша? – Ами да. – И с всички ли сте лягали първата нощ? – Ами да. – Уау! Хихи! Ипосле как продължават отношенията ви?…”
Следва разбиване на колата и бягство на героинята.
Интересно е да се анализира и ролята на някои дребни детайли в разказа – непрекъснатото вмъкване на известни марки от реалността – масата е Икеа, колата Голф, самобръсначката Жилет, шампоанът – Фруктис. Споменати са известни филми като Соларис, Изкуствен интелект, Ловец на хуманоиди. Цитиран е кратък диалог от филм с Джони Деб. Споменати са известни улици и сгради в Москва. Сякаш тези детайли трябва да ни убедят в реалността на случилата се, сякаш те са тези, които казват :”това е истина, това се е случило, ние сме от реалността и това е от същата реалност”.
В разказа се чува много ясно размера на психичното бедствие – как да си жив, когато няма Смърт, няма раждане, няма любов? Когато в психизма се разиграват зловещи и кървави битки, труповете са много и никога не си сигурен кой точно е оцелял? Как да си жив, струва ли си да си жив? Какво означава да си жив?
Ние съпровождаме нашите психотични пациенти, които си поставят тези въпроси. Те не искат от нас отговори, а може би само смелостта да бъдем с тях, да ги съпровождаме в един свят изпълнен с ужас от катастрофата, със страх да бъдеш сам и невъзможност да конструираш другия .
„…Направих една глупост – преди Коледа си прерязах вените. Бях решил, че приключих. Беше случайно, просто се чувствах сам. Прерязах си вените с нож, след един час се уплаших и повиках полиция. Сигурно съм бил отчаян, не знам защо се отказах. Няма значение дали съм жив, аз така и така не съществувам…”
Това са думи на пациент с поредица от опити за самоубийство и убийство на неговата котка в опит да разграничи живота от смъртта и да разбере какво означава да си жив.
Доц. Диана Циркова